— Сама ще я пренеса — рече тя и гласът й прозвуча високо.
— Там има стълба, госпожо, аз ще го сторя — обясни морякът и гостенката разбра, че го прави от любезност, но въпреки това не го остави да допре Теру.
— Нека аз — намеси се младият човек, кралят, и като погледна към нея за разрешение, коленичи, вдигна спящото дете на ръце и го понесе по стълбището. Тенар го последва.
Той сложи Теру на леглото в една малка каюта, внимателно, нежно. Вдовицата му позволи да я завие с наметалото и. Нея той покани в една по-голяма каюта на кърмата с продълговат прозорец, който гледаше към притъмняващия залив. Седнаха край дъбовата маса. Лебанен пое подноса от момчето, което го донесе, и разля червено вино в чашите от дебело стъкло. Предложи й кейк и плодове.
Тя опита от виното.
— Много е хубаво. Но не е реколта от Годината на Дракона.
Той я погледна с нескрита изненада, по момчешки.
— От Енлад е, не е от Андрадите — смирено каза.
— Много е хубаво — повтори Тенар и отново отпи. Взе си от кейка. Беше от маслено тесто, твърде мазен и не сладък. Едрото кехлибарено грозде бе сочно и тръпчиво. Живителните вкусове на храната и виното бяха като въжетата, които държат кораба о пристана, свързаха я пак със света, възвърнаха й мислите.
— Доста се уплаших — извини се тя. — Струва ми се, че скоро ще дойда на себе си. Вчера… не, днес, тази сутрин… ми направиха… магия… — С усилие изговори думата, запъна се: — Пппрокълнаха ме… Останах без дар слово и без мисъл. От това избягахме и налетяхме точно на човека, на човека, който…
Тенар хвърли отчаян поглед към младия благородник. Кралят я слушаше. Неговите сериозни очи я накараха да разкаже всичко, което трябва,
— Той е един от хората, дето са осакатили момичето. Той и родителите на Теру. Изнасилили са я, пребили са я и я хвърлили в огъня. Случват се тези неща, милорд. И с децата се случват такива неща. А сега я преследва, за да се добере отново до нея. И…
Тя се спря и отпи от виното, така че да усети вкуса му.
— И тъй, от него намерих закрила при вас, самото олицетворение на закрилата.
Вдовицата се загледа в ниския, дялан гредоред на каютата, в полираната маса, сребърния поднос, слабото, спокойно лице на младия монарх. Косата му бе тъмна и мека, кожата му — с бронзово-мургав оттенък. Облечен беше хубаво и просто, без верижка, пръстен или някакъв друг отличителен знак на властта. Тенар си каза, че изглежда точно така, както би трябвало да изглежда истинският крал.
— Съжалявам, че пуснах този човек. Но може да се намери пак. А кой бе направил магията?
— Един магьосник.
Премълча името му. Изобщо не й се мислеше за това. Искаше да ги загърби всичките. Никакво отмъщение, никакво преследване. Да ги остави на собствената им омраза, да им обърне гръб, да забрави за тях.
Лебанен не настоя, обаче попита:
— Ще бъдете ли на сигурно място във вашата ферма?
— Предполагам. Ако не бях толкова уморена, толкова объркана от… с толкова объркано съзнание, така че да мога да разсъждавам, нямаше да се уплаша от Хенди. Какво би успял да ми стори той? На улицата, при толкова хора наоколо? Не трябваше да бягам от него. Но чувствах само нейния страх. Тя е тъй малка, че не може да не се страхува. Трябва да се научи на това. Трябва аз да я науча…
Умът й блуждаеше. Мислите й идваха в съзнанието на каргадски. На каргадски ли говореше той? Сигурно ще я сметне за побъркана, някаква обезумяла, бръщолевеща старица. Тя хвърли тайно поглед към него. Тъмните му очи не я гледаха. Взираха се в огънчето на стъклената лампа, окачена над масата, в ниското й, неподвижно, чисто пламъче. Лицето му бе твърде тъжно за млад човек.
— Дошли сте да търсите Върховния жрец, Ястреба — каза вдовицата.
— Гед — погледна я кралят с лека усмивка. — Ти, той и аз трябва да се наричаме с истинските си имена.
— Ти и аз — да, обаче той — само пред нас.
Лебанен кимна.
— Заплашват го завистливи, злонамерени хора, а сега е беззащитен. Знаеше ли го?
Тя не можа да се изрази по-ясно. Събеседникът й отвърна:
— Зная от него, че магическата му сила е свършила. Изчерпана е в усилието да ме спаси — мене и всички нас. Но това е толкова трудно за вярване. Иска ми се да не му вярвам.
— На мене също. Ала е истина. Тъй че той… — Тенар отново се поколеба. — Той желае да бъде оставен сам, докато зараснат раните му — каза накрая тя предпазливо.
Лебанен рече:
— Той и аз бяхме заедно в земята на мрака, в пустата земя. Умирахме заедно. Заедно прекосихме тамошните планини. Човек може да се върне обратно през тях. Има път, който Гед знаеше. Но името на планините е Болка. Камъните… камъните раняват, а раните трудно зарастват.