— Път за краля! — крещяха те и отговорът се връщаше, не по-силен от лястовичи глас:
— Краля!
Лебанен стоеше на високия нос на кораба с капитана и един възрастен, слаб, тесноок мъж в сиво наметало на магьосник от Роук. Гед също бе носил такова наметало — чиста и красива дреха — в деня, когато той и Тенар оставиха пръстена на Ерет-Акбе в Кулата на меча; а старото наметало, цялото на петна, мръсно и износено от пътя, беше единствената му постеля върху студените камъни в Гробниците на Атуан и върху пустите, каменливи склонове, когато прекосяваха заедно тези планини. Спомняше си всичко туй, докато гледаше как пяната се разлита край кърмата и високите скали остават назад.
Щом корабът задмина последните рифове, навлезе в дълбоко море и се насочи на изток, тримата мъже приближиха към Тенар. Лебанен рече:
— Милейди, това е Повелителят на ветровете от остров Роук.
Магьосникът се поклони и я изгледа с възхита в проницателните си очи, а също и с любопитство. „Ето човек, който обича да знае откъде духа вятърът“ — помисли си тя.
— Значи няма защо да се надяваме на добро време, можем твърдо да разчитаме на вас — обърна се вдовицата към магьосника.
— В ден като днешния аз съм просто ненужен товар — отвърна той. — Пък и с моряк като капитан Сератен на руля на кого му е притрябвал повелител на времето?
„Всички са толкова учтиви, все милейди, милорди и повелители, все поклони и комплименти“ — каза си тя. Хвърли поглед към младия крал. Лебанен гледаше към нея и се усмихваше, но сдържано.
Тенар се почувства, както се бе почувствала в Хавнър като момиче — непохватна варварка всред всички тия любезности. Ала вече не беше момиче и не изпита страхопочитание, а само удивление пред това как мъжете бяха устроили този свят тъй, че да го превърнат в танц на маски, и колко лесно бе за жената да се научи да играе такъв танц.
За едно денонощие, обясниха й, ще стигнат до Валмаут. Ще влязат в пристанището късно следобед при този благоприятен вятър в платната.
Все още много уморена от продължителната тревога и напрежение предишния ден, не й трябваше нищо друго, освен да седне на мястото, което плешивият моряк й натъкми от сламена рогозка и парче корабно платно, и да наблюдава вълните и чайките, да гледа очертанията на Гонтийската планина, сини и сънни в обедната светлина, и как те се променят, докато заобикаляха стръмните брегове на миля — две разстояние навътре в морето. После изведе Теру горе на слънце и детето легна до нея, взираше се пред себе си или дремеше.
Един от моряците приближи до тях — босоног, доста мургав, беззъб човек. Имаше ходила, прилични на копита, и ужасно изкривени пръсти. Той сложи долу до Теру някакъв предмет.
— Това е за момиченцето — каза с дрезгавия си глас и веднага се отдалечи, макар и не много.
Едва оттам вдигна очи от работата си и надзърна с надежда да види дали тя е харесала подаръка му, след което се направи, че изобщо не е поглеждал. Теру така и не докосна малкото, увито в плат пакетче. Трябваше Тенар да го отвори. Беше изящна статуетка на делфин от слонова или някаква друга кост, голяма колкото палеца й.
— Може да живее в твоята сламена торбичка — рече вдовицата, — заедно с другите ти кокалени фигурки.
При тези думи детето се оживи дотам, че измъкна плетената си торбичка и постави делфина в нея. Но се наложи Тенар да иде да благодари на бедния дарител. Теру не пожела нито да го погледне, нито да му проговори. Скоро отново поиска да се прибере в каютата и Тенар я остави там в компанията на човечето от кост, животното и делфина.
„Толкова е лесно — помисли тя, — толкова е лесно на човек като Хенди да й отнеме слънцето, да й отнеме кораба, краля и детството и е толкова трудно да й бъдат върнати пак! Цяла година се опитвах да й ги върна, а той само с едно докосване ги отне и изхвърли. И за какво му е всичко — това ли е неговата цена, неговата сила? И нима туй е сила — празнотата?“
Тенар се присъедини към Лебанен и магьосника до мачтата. Слънцето вече захождаше на запад и корабът пътуваше сред величествена светлина, която я караше да си спомни съня за полета с дракона.
— Милейди Тенар — каза кралят, — бих искал, ала няма да изпратя вест до нашия общ приятел. Не желая да те обременявам, нито да посегна на неговата свобода. Коронацията ще бъде след месец. Ако той положи короната на главата ми, моето управление ще започне така, както душата ми копнее. Но независимо дали ще дойде или не, Ястреба ме доведе в кралството и ме направи крал. И аз няма да забравя това.