Това била историята, която разказала старицата от Кемай, и тя завършвала с тези думи.
Тогава Оджиън рекъл: „Когато те видях в първия момент, съзрях истинската ти същност. Тая жена, застанала отсреща ми пред камината, не е онова, което изглежда.“
Старицата тръснала глава и казала: „Де да беше така просто!“
След известно време Оджиън се върнал в Ри Алби. И щом ми разправи тази история, добави:
„Оттогава насам все се чудя дали някой, човек или дракон, е стигал толкова далеч на запад и кои сме ние, в какво се крие нашата цялостност…“
— Не огладня ли, Теру? — попита Гоха. — Онуй място зад завоя изглежда удобно за сядане. Може би оттам се вижда пристанището на Гонт, долу, в подножието на планината. То е голям град, по-голям от Валмаут. Като завием, ще седнем да починем малко.
От възвишението те наистина зърнаха ширналите се гористи склонове чак до града с неговия залив и канарите, препречващи достъпа до брега, а също и лодките, които върху тъмните вълни напомняха дървени черупки или водни бръмбари. Далеч пред тях по пътя и малко над него от планинския скат се издаваше една скала — Откосът, на който се намираше Ри Алби, Соколово гнездо.
Теру не се оплакваше, но когато Гоха скоро каза „Искаш ли да тръгваме?“, детето, седнало между бездните на небето и морето, кимна утвърдително. Слънцето бе топло и те бяха вървели дълго след закуската в долчинката.
Вдовицата извади бутилка вода да пийнат по глътка. После измъкна пакетче стафиди и орехи и го подаде на детето.
— Вече се вижда мястото, където отиваме — съобщи тя. — Ще ми се да стигнем преди мръкване, ако можем. Нямам търпение да срещна Оджиън. Ще се умориш, но ние няма да бързаме прекалено. Още тази вечер ще сме там по живо, по здраво. Вземи пакетчето и го прибери в колана си. Стафидите и ядките ще те подкрепят. Искаш ли жезъл — като магьосник — да се подпираш?
Теру кимна, дъвчейки. Гоха измъкна ножче и отряза тънко лесково стъбло за детето, а сетне, щом съгледа една паднала на пътя елша, отчупи клон и го одяла, за да си направи здрава и лека тояга.
Отново потеглиха. Момичето вървеше с усилие и се залъгваше със стафидите. Гоха запя, развличайки и двете — любовни и пасторални песни и балади, които бе научила в Средната долина. Ала изведнъж гласът й секна насред мелодията. Жената спря и посочи предупредително с ръка.
Четиримата мъже на пътя пред тях ги бяха видели. Нямаше смисъл да се крият в гората, докато отминат или ги изпреварят.
— Това са просто пътници — каза тихо тя на Теру и продължи да върви, като здраво хвана елшовата тояга.
Онова, което Ларк бе споменала за банди и крадци, не бяха само вайкания, присъщи на всички стари хора, че нещата не са както едно време и че светът не върви на добро. През последните седем години ставаха размирици и цареше подозрителност в селищата на Гонт. Младежите се държаха като чужди сред своите, не тачеха гостоприемството, крадяха, продаваха откраднатото. Ширеше се просията, а неудовлетворената просия таеше заплаха от насилие. Жените не смееха да се движат сами из пътищата и съжаляваха, че са загубили свободата си. Някои млади жени забягваха и се присъединяваха към бандите на крадците и бракониерите. Често преди да е изтекла и година, те се връщаха у дома свъсени, целите в синини и бременни. А сред селските врачки и знахарки се разпространяваха слухове, че занаятът не върви: магиите, които винаги бяха лекували, вече не церяха; заклинанията за намиране на загубени вещи не помагаха нищо или откриваха не това, което трябва; любовното биле караше мъжете да полудяват не от копнеж, ами от убийствена ревност. И най-лошото, говореше се, че самозванци, дето нямат и понятие от изкуството на магията, от неговите закони, ограничения и опасностите при нарушаването им, се представяха за хора на силата и обещаваха удивителни богатства и здраве на своите следовници, та дори и безсмъртие.
Айви, знахарката от селото на Гоха, бе споменавала нещо смътно за отслабването на вълшебствата; Бийч, магьосникът от Валмаут — също. Той беше проницателен и скромен човек, притекъл се на помощ на Айви да сторят малкото, което можеха, за да облекчат болките на Теру и да излекуват белезите й. Бийч бе казал на вдовицата:
— Време, когато се случват подобни неща, е време на гибел, краят на една епоха. Колко векове изминаха, откакто няма крал в Хавнър? Не може да продължава така. Трябва отново да се обединим, ако не искаме да се затрием остров срещу остров, човек срещу човека, баща срещу детето си…
Беше я погледнал някак смирено, но в същото време с ясния си проницателен взор.