Веднъж, когато една търсена случайност ги срещна из улиците на селото, Тенар рече на Айви:
— Имам въпрос към тебе, госпожо Айви. Свързан с твоя занаят.
Старицата я измери с лош поглед:
— Значи свързан със занаята ми?
Тенар кимна, без да трепне.
— Ела тогава — сви рамене Айви и я поведе по Воденичарския път към малкото си жилище.
То не напомняше пропадналия бордей, пълен с пилета, какъвто бе домът на Мос, но беше знахарска къща. По гредите бяха провесени сушени и сушащи се билки, огнището бе посипано с пепел и само крехък въглен потрепваше там като червено око. Едра черна котка с бял мустак спеше на една полица и навсякъде бяха разхвърляни шарени кутийки, делви, кани, табли и запушени бутилки и всички те излъчваха всякакви аромати, остри, сладостни или странни.
— Какво мога да сторя за тебе, госпожо Гоха? — сухо попита Айви, когато влязоха вътре.
— Кажи ми, смяташ ли, че моята поверена дъщеря Теру има някаква дарба или умение — някаква сила у себе си?
— Тя ли? Разбира се! — рече знахарката. Тенар се почувства леко объркана от категоричния, надменен отговор.
— Тъй значи. И Бийч мисли същото.
— И сляп бухал в пещера ще го види — кимна Айви. — Това ли е всичко?
— Не. Имам нужда от съвет. Когато ти кажа въпроса си, ти ще определиш цената на отговора. Честно ли е така?
— Честно.
— Дали да дам Теру да се учи при знахарка, щом стане малко по-голяма?
Айви мълча около минута. „Пресмята таксата“ — помисли си вдовицата. Вместо туй тя отвърна:
— Аз няма да я взема.
— Защо?
— Защото се боя — призна знахарката с внезапен ожесточен поглед към Тенар.
— Боиш ли се? От какво?
— От нея! Коя е тя?
— Едно дете. Дете, с което са се отнесли зле.
— Това не е всичко.
Тенар бе обладана от внезапен гняв:
— Нима трябва да бъде девствена, за да се учи?
Айви я погледна с изненада и каза след малко:
— Нямах предвид същото.
— А какво имаше предвид?
— Имах предвид, че не зная коя е. Имах предвид, че когато ме гледа с едно здраво око и с едно, което е сляпо, не зная какво вижда. Наблюдавам те как вървиш с нея, сякаш е най-обикновено дете, и си мисля: „Кои са те? Каква сила се крие у тази жена, защото тя не е глупачка, та да си играе с огъня, да държи звяр в пазвата си?“ Говорят, госпожо, че като момиче ти самата си живяла със Силите на мрака, с Подземните сили, и си била тяхна кралица и служителка. Може би затова не се страхуваш от Теру. Каква сила е тя, аз не знам, не мога да кажа. Но ми е ясно, че надхвърля моето познание или онова на Бийч и на който и да било друг знахар или магьосник, когото познавам! Ще ти дам един съвет, госпожо — свободен и безплатен, — и той е: „Пази се. Пази се от времето, когато тя ще осъзнае своята мощ!“ Толкоз по въпроса.
— Много ти благодаря, госпожо Айви — каза Тенар с абсолютната изисканост на Жрица на Гробниците на Атуан и излезе от топлата стая вън под острия, пронизващ вятър на късната есен.
Все още бе твърде ядосана. Никой не искаше да й помогне. Тя знаеше, че задачата не е по нейните сили, не беше нужно да й го повтарят, ала никой не желаеше да й влезе в положението. Оджиън умря, старата Мос просто приказваше, Айви я предупреждаваше, Бийч се бе измъкнал, а Гед — който наистина можеше да й помогне — избяга. Избяга като подгонено куче и даже едно известие не прати, нито дума, дори веднъж не помисли за нея и Теру, а все за своя скъпоценен срам. Той беше неговото дете, неговото отроче, само за него се грижеше. Никога не се бе интересувал, не го е било еня за самата нея, а единствено за силата — нейната сила, неговата сила, за това как да я използва, как да я развие. Как да съедини счупения пръстен, да свърже руната, да постави крал на трона. И когато силата му се свърши, продължаваше да мисли само за нея: че е свършила, че е загубена, че е оставен сам на себе си, за своя срам, за своята празнота,
„Не си справедлива“ — казваше Гоха на Тенар.
„Справедлива ли? — отвръщаше Тенар. — А той справедлив ли беше?“
„Да — признаваше Гоха. — Беше справедлив. Поне се опита.“
„Е, нека тогава показва тази справедливост на козите, които пасе, не на мене“ — помисли Тенар и тръгна срещу вятъра и първия едър, хладен дъжд.
— Може и сняг да завали до довечера — посрещна я на пътя оттатък ливадите на Кахеда ратаят Тиф.
— Толкова рано и сняг? Да се надяваме, че грешиш.