— Пръстенът на Ерет-Акбе е върнат в Хавнърската кула — продължи той. — Аз зная кой го е върнал… Върху среброто му е изписан знакът на новата епоха, която ще дойде! Ала ние не се възползвахме от него. Нямаме крал. Нямаме обединителен център. Ние трябва да открием своето сърце, своята сила. Може би най-сетне ще се намеси самият Върховен жрец.
И бе добавил поверително:
— В края на краищата нали е от Гонт?
Но не се чуваше нито Върховният жрец да е сторил нещо, нито някакъв наследник на трона в Хавнър да се е появил. И работите вървяха зле.
Затова и Гоха изгледа мъжете отпред със страх и прикрит гняв. Те отстъпиха встрани по двама, за да им направят място да минат.
Както крачеха, без да се озъртат, Теру се притисна към вдовицата с наведена глава, обаче не посмя да я хване за ръката.
Един от четиримата, широкоплещест мъж с остри черни мустаци, които се пъхаха в устата му, се провикна с тънка усмивка:
— Хей, вие!
Но Гоха се обади едновременно с него и още по-силно:
— Махайте се от пътя ми! — и издигна елшовата тояга, сякаш беше магически жезъл. — Тръгнала съм по работа при Оджиън!
Тя премина между мъжете право напред, а Теру подтичваше до нея. Непознатите, взели дързостта за магьосничество, застинаха по местата си. Вероятно името на Оджиън все още криеше сила. Или пък сила се криеше у нея или Теру. Защото щом двете се отдалечиха, единият от мъжете каза:
— Е, видяхте ли? — и плю, размахвайки ръце да пропъди злите духове.
— Вещица с нейното чудовищно дете! — кимна втори. — Остави ги, нека вървят!
Трети, с кожена шапка и кожен жакет, се спря и загледа за момент, докато другите се влачеха по пътя си. Лицето му изглеждаше болно и сломено, ала въпреки това той сякаш се канеше да последва жената и детето. Тогава мустакатият му подвикна:
— Хайде, Хенди! — и онзи се подчини.
Когато се изгубиха от погледа на мъжете зад завоя, Гоха трябваше да вземе Теру на ръце и да избърза с нея. Скоро се принуди да я пусне и да спре задъхана. Детето не зададе никакъв въпрос и с нищо не я забави. Веднага щом Гоха можа да тръгне отново, момичето я последва със сетни сили, стискайки я за ръката.
— Почервеняла си като огън — каза то. Теру говореше рядко и не много ясно, понеже имаше доста дрезгав глас, но вдовицата я разбираше.
— Ядосана съм — опита да се засмее Гоха, — а когато съм ядосана, почервенявам. Като твоите хора, ония мургави диваци от Запада… Погледни този град пред нас, трябва да е Оук Спрингс. Това е единственото селище тъдява. Ще спрем там да починем малко. Може би ще намерим и мляко. Ако решиш, че после можем да продължим към Соколово гнездо, надявам се да стигнем около полунощ.
Детето кимна. Отвори пакетчето си със стафиди и орехови ядки и си хапна няколко. Сетне поеха по своя път.
Слънцето отдавна бе залязло. Минаха през селището и наближиха къщата на Оджиън върху ръба на урвата. Първите звезди се показваха иззад скупчените тъмни облаци над високия хоризонт на морето. Подухваше бриз и брулеше ниските треви. Самотна коза блееше в ливадите над схлупената къщурка. Един прозорец мъждукаше с бледожълтеникава светлина.
Гоха подпря тоягата си и пръчката на Теру до вратата, хвана детето за ръка и почука.
Никой на отвърна.
Тя блъсна вратата и я отвори. Пламъците в огнището бяха угаснали, оставяйки само пепел и сгурия, но една газена лампа на масата пръскаше слаб светлик и от постелята си в далечния ъгъл на стаята Оджиън каза:
— Влез, Тенар.
ОДЖИЪН
Тя сложи детето да легне в западната ниша. Запали огъня. После отиде да седне до сламеника на Оджиън:
— Никой ли не се грижи за тебе?
— Отпратих ги да си вървят — прошепна той.
Лицето му беше мургаво и упорито повече от всякога, ала косата му бе прозрачно бяла и бледата светлина не хвърляше блясък в неговите очи.
— Така можеш да си умреш сам — каза ядосано гостенката.
— Помогни ми да го сторя — рече старецът.
— О, почакай — помоли се тя, клекна и долепи чело до дланта му.
— Не тази нощ — съгласи се той. — Утре.
Оджиън с последни сили вдигна ръка и поглади косата й.
Жената отново седна. Огънят се бе разпалил. По стените и ниския свод играеха светлини и още повече сгъстяваха сенките в ъглите на продълговатата стая.
— Ако можеше да дойде и Гед — промълви старецът.
— Изпратил ли си му известие?
— Той е загубен — каза Оджиън. — Загубен е. Като облак. Като мъгла, която се стеле над земята. Замина на запад. Само с един клон самодивско дърво. В гъстата мъгла. Загуби се моят Ястреб.
— Не, не, не — шепнеше тя. — Гед ще се върне.