Помълчаха.
— Когато бях момче, каргадците нахлуха в селото ми — обади се Гед. — Носеха дълги пики със завързани на дръжките пера…
Вдовицата уточни:
— Войните на Боговете-близнаци.
— Аз направих заклинание за мъгла… За да се объркат. Ала някои въпреки всичко продължиха. Видях как един от тях налетя отгоре на една вила — точно като този мъж. Само че тя цялата се заби в него. Под кръста.
— Ти си ударил в ребро — каза Тенар. Той кимна.
— Това ти е единствената грешка — рече тя. Зъбите й тракаха. Отпи малко чай. — Гед, ами какво ще стане, ако се върнат?
— Няма да се върнат.
— Могат да подпалят къщата.
— Тази ли къща? — той огледа каменните стени.
— Плевника за сено…
— Няма да се върнат — твърдо повтори Ястреба. — Няма.
Те внимателно държаха своите чаши и топлеха ръцете си на тях.
— Теру е спала през цялото време.
— Хубаво, че е станало така.
— Но тя ще види… него… тук… сутринта…
Спогледаха се.
— Да го бях убил, да беше умрял! — извика Гед разгневен. — Бих могъл да го извлека и да го погреба…
— Направи го.
Гостът само поклати ядосано глава.
— Какво значение има, защо, защо да не можем да го сторим? — питаше Тенар.
— Не зная.
— Веднага щом се развидели…
— Ще го изнеса от къщата. Клиърбрук ще ми помогне.
— Той вече нищо не може да вдига. Аз ще ти помогна, Гед.
— Както и да е, ще го направя. Ще го закарам с каруца до селото. Има ли там някакъв лечител?
— Една знахарка — Айви.
Тя изведнъж се почувства неописуемо, безкрайно уморена. Едва успяваше да държи чашата в ръка.
— Остана още чай — каза с надебелял език.
Той си сипа нова чаша.
Огънят танцуваше пред очите й. Пламъците плуваха, разгаряха се, отново затихваха, светлееха на фона на окадения камък, на фона на тъмното небе, на фона на бледото небе, приливите и отливите на нощта, бездънния въздух и облаците, отвъд света. Пламъци в жълто, оранжево, оранжево-червено, пурпурни огнени езици, драконови езици, думи, които не можеше да изрече.
— Тенар?
— По нашите места тази звезда се нарича Техану — спомни си вдовицата.
— Тенар, скъпа моя. Ела. Ела с мене.
Не бяха край огъня. Намираха се на тъмно — в тъмния коридор. И преди са били из тъмни коридори, и по-рано са се водили един друг, следвали са се един друг, в подземния мрак.
— Оттук — промълви тя.
ЗИМАТА
Събуди се с нежелание. През кепенците на прозорците проникваше бледосива светлина. Защо бяха спуснати те? Стана бързо и мина по коридора до кухнята. Край огъня нямаше никой. Върху пода също. Никаква следа, абсолютно нищо. Само глинената кана и трите чаши на лавицата.
По изгрев слънце дойде и Теру. Двете закусиха, както обикновено. Докато разчистваше масата, момичето попита:
— Какво се е случило?
Държеше в ръка крайчеца на парцала, оставен да кисне в мивката. Във водата плаваше кафяво-червена мътилка.
— А, цикълът ми дойде по-рано — каза Тенар, изненадана от собствената си лъжа,
Теру остана неподвижна за момент, с разширени ноздри и съсредоточено лице като животинче, което подушва нещо. После пусна парцала и излезе да нахрани кокошките.
Тенар се чувстваше зле. Боляха я костите. Навън все още беше студено и тя се задържа вкъщи, колкото можа, Опита се да задържи и Теру, но щом слънцето изгря напълно и задуха свеж, лек ветрец, детето пожела да се разходи.
— Стой при Шенди в градината — предупреди я вдовицата.
Теру нищо не каза и се измъкна.
Обгорената, обезобразена страна на лицето й бе грозна, засегнати бяха мускулите, а кожата над белезите — загрубяла. Ала с течение на времето белезите завяхваха, пък и Тенар свикна да не обръща внимание на деформацията и установи, че то си има свое изражение. Когато Теру беше уплашена, изгорялата, потъмняла страна „се затваряше“, свиваше се и се втвърдяваше. Когато бе развълнувана и напрегната, сляпото й око сякаш гледаше, белезите й почервеняваха и се сгорещяваха. Сега, докато излизаше, у нея личеше нещо странно — като че ли това изобщо не беше човешко лице, а на животно — на някакво чудновато, диво животно с груба кожа и едно светло око, мълчаливо, изплъзващо се.
Тенар разбра, че както тя я бе излъгала за първи път, така Теру за първи път нямаше да й се подчини. За първи, но не и за последен път.
Седна край огъня с угрижена въздишка и известно време нищо не похващаше.
На вратата се почука. Пред прага стояха Клиърбрук и Гед — не, Хоук, сега трябваше да го нарича Хоук. Старият Клиърбрук беше словоохотлив и наперен, Гед — мрачен, мълчалив и тромав в зацапания си ямурлук от овча кожа.