И те се изкачиха нагоре към къщата на господаря на Ри Алби и влязоха вътре. Тенар се влачеше на ръце и колене по пътя, после по мраморните стълби до вратата и най-сетне по мраморните настилки на коридорите и стаите.
Къщата бе мрачна. Мрак нахлу и в съзнанието на вдовицата, която схващаше все по-малко и по-малко от онова, кое го се приказваше. Само отделни думи и гласове достигаха до нея. Разбираше, когато Гед говори, и докато го слушаше, все си повтаряше името му. Съзнанието й се улавяше за това име. Ала той рядко споменаваше по нещо, само ако трябваше да отвърне на онзи, чието име не беше Туахо. Този някой от време на време се обръщаше към нея, наричайки я кучка.
— Това е новата ми кучка — каза той на неколцината мъже, застанали на тъмно в сянката на свещите. — Вижте я колко добре е дресирана. Претърколи се, кучко!
И Тенар се претъркаляше, а мъжете се смееха.
— Имаше си и едно кутренце, дето смятах да го довърша, че дясната му страна беше цялата изгоряла, обаче вместо него тя ми улови чудна птичка, ястреб. Утре ще му покажа как се хвърчи.
И други гласове се обаждаха, но тя не разбираше нито дума повече.
Завързаха й нещо около врата и я поведоха на четири крака по още стълби до една стая, овоняна на урина, гнилоч и миризливи цветя. Чуха се някакви викове. После хладна ръка я тупна леко по челото и някой се изсмя: „Хе, хе, хе“, сякаш разхлабена в пантите врата, която скрибуцаше напред-назад. Сетне я изритаха и я накараха да тръгне надолу. Не успяваше да върви толкова бързо, та я удряха в гърдите и устата. Ето че трясна порта и настъпиха тишина и мрак. Чу плач и си помисли, че е детето, нейното дете. Не искаше то да плаче. Накрая плачът престана.
ТЕХАНУ
Детето свърна наляво и повървя малко, преди да се обърне и да се скрие зад един цъфнал храст.
Оня, когото наричаха Аспен и чието име бе Еризен и когото Теру виждаше като раздвоена, сгърчена тъмна маса, беше завързал майка й и баща й с каиш — нея за езика, а него за сърцето, и ги водеше към своето скривалище. От миризмата на това място й прилошаваше, но тя ги проследи, за да разбере какво ще стане. Той ги вкара вътре и затвори вратата зад тях. Вратата бе каменна. Момичето не можеше да влезе.
Искаше да полети, ала не умееше. Не беше от крилатите.
Побягна с всичка сила през полето и покрай къщата на леля Мос, покрай къщата на Оджиън и кошарата за козите и по пътеката около ръба на урвата, където не биваше да ходи, защото не можеше да вижда добре. Но Теру внимаваше. Бе нащрек. Надзърна предпазливо със здравото си око и застана на самия ръб. Водата се плискаше ниско долу и слънцето залязваше далеч на запад. Тя погледна нататък с онова, другото око и извика с другия глас името, което бе чувала майка й да произнася насън. Не дочака отговора, а се обърна и се върна назад. Първо мина край къщата на Оджиън да види дали прасковата е пораснала. Старото дърво беше обсипано с много ситни зелени праскови, обаче от посаденото нямаше и следа. Сигурно козите го бяха унищожили или е изсъхнало, понеже не го е поливала. Теру остана известно време загледана в пръстта на неговото място, после си пое дълбоко дъх и прекоси отново полето на път към къщата на леля Мос. Пилетата, които се канеха да заспиват, се разшаваха и разписукаха, протестирайки срещу нейното нахълтване. Малката къщичка бе тъмна и пълна с всякакви миризми.
— Лельо Мос? — повика я с гласа, предназначен за пред хората.
— Кой е?
Старицата си беше в леглото и се криеше. Бе уплашена и се мъчеше да се огради със заклинания, за да отблъсне всеки, но не успяваше. Липсваше й необходимата сила.
— Кой е? Кой е там? О, миличка, о, миличкото ми дете, малкото ми изгоряло детенце, хубавицата ми, какво те води насам? Тя къде е, къде е майка ти ? И тя ли е тук? Нима е дошла? О, не влизай, не влизай, миличка. Над мене тегне проклятие, той хвърли проклятие над старата жена, не ме приближавай!
Мос плачеше. Момичето протегна длан да я погали:
— Студена си — рече то.
— Ти си като огън, детето ми, ръката ти ще ме изгори. О, не гледай към мене. Той направи така, че плътта ми да гние, да съхне и пак да гние, ала не ми дава да издъхна. „Ще ги докарам в Ри Алби“ — казва. Опитвах се да умра, опитвах, но онзи ме държи тук, жива ме държи въпреки волята ми. Не ме оставя да умра, о, искам да умра.
— Не трябва да умираш — свъси вежди Теру.
— Дете — прошепна старата жена, — миличка, назови ме с истинското ми име.
— Хатха — каза момичето.
— Ох, знаех си аз… Освободи ме, миличка!
— Трябва да почакам — обясни детето. — Докато те дойдат.