Выбрать главу

Знахарката почувства облекчение. Дишането й стана по-леко.

— Кой трябва да дойде, миличка?

— Моите хора.

Едрата, студена длан на старицата лежеше като сноп съчки в нейната ръка. Тя я държеше здраво. Стъмни се и навън, и вътре в къщурката. Хатха, наричана Мос, заспа. Тогава детето, седнало край леглото й, с една кацнала наблизо кокошка, също заспа.

Когато съмна, се появиха няколко мъже.

— Хайде, кучко, ставай! — кресна онзи и Тенар се изправи на колене и ръце. Той се разсмя:

— Изправи се цялата! Умна кучка си ти, нали можеш да ходиш на задните си крака? Ха тъй! Направи се на човек. Хайде сега да вървим.

Ремъкът бе още около врата й и мъжът я дръпна за него. Тя го последва.

— А сега ти ще я водиш — каза онзи и ето че я поведе другият, когото вдовицата обичаше, но вече не си спомняше името му.

Всички излязоха на светло. Каменната врата се разтвори да ги пусне и пак се затвори след тях.

Главатарят ги следваше отблизо — нея и другия, който дърпаше ремъка. Останалите трима-четирима мъже крачеха подире им.

Полята бяха посивели от роса. Планината се издигаше тъмна върху фона на бледото небе. Птиците сред овощните градини и храстите подемаха песните си все по-високо и по-високо.

Най-сетне дойдоха до края на света и повървяха още малко, докато пред тях се изпречиха само голи и стръмни скали. Имаше някаква следа в скалата и тя се загледа в нея.

— Ето че Ястреба може да я блъсне, а после и сам да полети — рече онзи.

Развърза ремъка от шията й:

— Върви да застанеш на ръба.

Тенар тръгна по следата в камъка и застана на ръба, Под нея беше небето и нищо друго, над нея — същото.

— И ето, сега Ястреба ще я блъсне — изръмжа мъжът. — Но може би тя ще иска да каже нещо преди това. Има толкова неказани неща. С жените винаги е така. Имаш ли да кажеш нещо, лейди Тенар?

Тя не можеше да говори, ала посочи с ръка към небосвода над морската шир.

— Албатрос — каза онзи.

Вдовицата високо се разсмя.

Сред потоци от светлина, откъм небесната врата идеше дракон и люспестото му тяло оставяше зад себе си огнена диря. Тогава Тенар проговори.

— Калесин! — извика тя, обърна се, хвана Гед за ръката и го дръпна към скалата.

Огнената вихрушка прелетя над тях. Люспите на дракона стържеха, въздухът свистеше под разперените му криле и ноктите му се забиха като остриета в камъка.

Вятърът духаше откъм морето. Мъничък магарешки бодил, израснал в скалната пукнатина, се кланяше ли, кланяше на вятъра досам ръката на Тенар.

До нея беше Гед. Бяха се сгушили един до друг, с гръб към залива. Пред тях стоеше драконът.

Той ги погледна странично с продълговатото си жълто око.

Ястреба му заговори със сипкав, разтреперан глас на драконовия език. Тя разбра думите. Гед казваше само:

— Благодарим ти, Първородни.

Калесин се обърна към Тенар и запита с могъщия си глас, който наподобяваше удар на гонг:

— Аро Техану?

— Детето! — извика вдовицата. — Теру!

Тя скочи и се втурна да търси момичето. Видя го да приближава към дракона, вървейки по ръба на скалата между планината и морето.

— Не тичай, Теру! — провикна се Тенар, но малката я беше забелязала и тичаше право към нея. Те се хвърлиха в обятията си.

Гостът извърна своята огромна рижаво-черна глава, за да ги види и с двете си очи. Ноздрите му, големи като котли, бълваха огън и дим на кълба се виеше от тях. Горещината, която излъчваше неговото тяло, разсея студения морски вятър.

— Техану — кача драконът. Детето се обърна и го погледна.

— Калесин — каза то.

Тогава Гед, който още стоеше на колене, се изправи, макар че трепереше, и се хвана за ръката на Тенар да се подпре. Засмя се.

— Сега разбирам кой те е повикал, Първородни! — рече той.

— Аз го повиках — промълви детето. — Не знаех какво друго да направя, Сегой.

Теру продължаваше да гледа към дракона и да говори на драконовия език с думите на Сътворението.

— Добре си сторила, дете — каза Калесин. — Отдавна те търся.

— Ще вървим ли сега? — попита Теру. — При другите, от другата страна на вятъра?

— Готова ли си да оставиш тези двамата?

— Не — отвърна детето. — Не могат ли да дойдат и те?

— Не могат. Техният живот е тук.

— Ще остана с тях — рече то и леко въздъхна.

Драконът се обърна настрани и изригна като вулкан — може би смях, може би презрение, може би радост или гняв:

— Ха!

После отново погледна към момичето:

— Това е добре. Имаш още работа да вършиш тук.

— Зная — отговори то.

— Ще се върна да те взема — каза Калесин. — Когато му дойде времето.

А на Гед и на Тенар:

— Давам ви своето дете, както един ден вие ще ми дадете вашето.