— Не, без него.
После се озърна отново, сякаш търсеше нещо забравено.
— Хайде — каза най-сетне той.
Когато свежият западен вятър го духна в лицето, Оджиън погледна нагоре към хоризонта и възкликна:
— Колко е хубаво!
— Позволи ми да накарам хора от селото да направят носилка и да те носят — предложи вдовицата — Всички те само чакат да сторят нещичко за тебе.
— Искам да се разхождам — отвърна старият човек.
Теру излезе край къщи и се загледа сериозно в Оджиън и Тенар, които вървяха стъпка по стъпка и спираха на всеки пет-шест метра, за да си поеме магьосникът дъх. Крачеха през гъсто обраслата ливада към гората, издигаща се от подножието на скалата стръмно нагоре по склона. Слънцето припичаше, а бризът довяваше хлад. Отне им много време да прекосят ливадата. Лицето на Оджиън бе посивяло и краката му трепереха като трева на вятъра, докато най-после стигнаха в самото начало на гората, малко навътре по планинската пътека. Там той се свлече в корените на едно дърво и се облегна на ствола му. Дълго не можеше нито да помръдне, нито да проговори. Цялото му тяло се тресеше от силните, неравни удари на сърцето. Накрая поклати глава и прошепна:
— Хубаво е.
Теру ги бе последвала от разстояние. Тенар отиде при нея, взе я на ръце и й каза нещо. Сетне се върна при Оджиън.
— Донесла е козяк — съобщи тя.
— Не ми е студено.
— На мен обаче ми е студено.
Усмивката потрепваше на лицето й. Детето приближи, влачейки козяка. Пошушна в ухото на Тенар и отново избяга.
— Хедър е съгласна да й помага, докато доят козите, и ще се погрижи за нея — обясни Тенар на Оджиън, — тъй че аз мога да стоя тук.
— Никога не ти е едно до главата — забеляза старецът с дрезгавия си шепот, който беше едничкият останал му глас.
— Така е. Винаги съм имала поне две грижи, а обикновено и повече — каза тя. — Но сега съм тук при теб.
Той кимна.
Дълго не проговори. Седеше облегнат върху ствола на дървото със затворени очи. Наблюдавайки лицето му, Тенар видя как то бавно се променя под лъчите на залеза.
Магьосникът отвори очи и надзърна през една пролука в листака към небето на запад. Сякаш съзерцаваше нещо — нещо, което ставаше в далечното, яснозлатисто пространство от светлина. Изведнъж прошепна колебливо:
— Драконът…
Слънцето бе залязло, вятърът — утихнал.
Оджиън погледна вдовицата.
— Край — промълви развълнуван той. — Всичко се промени!… Промени се, Тенар! Чакай… чакай тук за…
Тялото му се разтресе, олюля се сякаш клон под напора на буря. Задиша тежко. Очите му се затваряха и отваряха, взрени някъде отвъд нея. Докосна я по дланта. Тя се наведе към него. Старецът й каза истинското си име, за да остане след неговата смърт.
Улови се за ръката й, стисна клепачи и отново започна да си поема с усилие дъх, докато съвсем се задуши. Тогава легна като един от корените на дървото, а звездите изгряха и заблестяха в листака.
Тенар седеше заедно с мъртвия човек в мрака. Някакъв фенер мъждукаше подобно светулка оттатък ливадата. Тя бе метнала козяка върху двама им, но ръката й, която крепеше неговата, се вледени, сякаш държеше камък. Допря още веднъж чело до тази длан. Изправи се, схваната и замаяна, чувствайки тялото си някак особено, и отиде да посрещне оня, който идваше със светлината.
През тая нощ съседите на Оджиън останаха край него и той не можа да ги отпрати.
Замъкът на господаря на Ри Алби се намираше върху една гола скала на планинския склон над Откоса. Рано на другата сутрин, много преди слънцето да озари планината, магьосникът на служба при владетеля прекоси селището. Малко след това втори магьосник се заизкачва по стръмната пътека, извеждаща от пристанището Гонт. Бе тръгнал по тъмно. Разчуло се беше, че Оджиън е на смъртно легло, а и силата им бе такава, че бързо узнаваха за кончината на велик посветен.
Селището Ри Алби имаше и една врачка, дето вършеше по-простите работи: намиране на загубено, поправка на счупено, наместване на кости — неща, с които хората не искаха да безпокоят магьосника. Леля Мос беше мрачно същество, неомъжена, както повечето врачки, немита, с посивяваща коса, завита на странен кок, и зачервени от дима на билките очи. Тя прекоси ливадата с фенера и заедно с Тенар и другите остана да бди край тялото на Оджиън. Поставила бе восъчна свещ зад стъкло и бе запалила благовонни масла в глинен съд. Казала беше думите, които трябва да се кажат, и направила онова, което следва да се направи. Когато дойде време да се приготви тялото за погребение, тя погледна първо към Тенар, преди да го докосне, сякаш чакаше разрешение, и сетне продължи със задълженията си. Селските баячки се грижеха за упокоя на мъртвия, а често и за погребалния ритуал.