Щом от замъка пристигна магьосникът — висок млад човек със сребрист жезъл от бор, — и другият магьосник от пристанището Гонт също дойде — набит мъж на средна възраст с къс жезъл от тис, леля Мос не вдигна към тях зачервените си очи, ами бързо се поклони и се оттегли, като прибра своите жалки муски.
Когато полагаше трупа, както трябва да бъде погребан — обърнат наляво, с присвити колене, — тя сложи в отворената му нагоре лява длан малко вълшебно вързопче, нещо, завито в мека козя кожа и завързано с цветен канап. Магьосникът от Ри Алби го махна с върха на жезъла си.
— Изкопан ли е гробът? — попита магьосникът от пристанище Гонт.
— Да — отвърна другият от Ри Алби, — изкопан е в замъка на моя господар.
И посочи към билото на планината.
— Ясно — рече човекът от Гонтийското пристанище. — Мислех, че нашият магьосник трябва да бъде погребан в града, който спаси от земетресение.
— Моят господар желае подобна чест — кимна този от Ри Алби.
— Това обаче би изглеждало… — започна оня от пристанището, ала спря, защото не желаеше да спори, но и не искаше да се остави на претенциите на младия си колега. Сведе очи към мъртвеца: — Ще трябва да го погребем безименен — произнесе той с жалост и горчивина. — Аз вървях през цялата нощ и все пак закъснях. Дваж по-голяма загуба!
Младият магьосник не каза нищо.
— Неговото име бе Айхал — обади се Тенар — и желанието му бе да бъде погребан тук, където лежи сега.
И двамата мъже погледнаха към нея. Като видя една обикновена селянка на средна възраст, младият просто се извърна встрани. Човекът от Гонт я прецени за момент и запита:
— Коя си ти?
— Наричат ме Гоха, вдовицата на Флинт — прошепна тя. — Коя съм, вие, струва ми се, трябва да знаете, а не аз да ви казвам.
При тези думи магьосникът от Ри Алби я удостои с остър поглед:
— Внимавай как разговаряш с хора на силата, жено!
— Почакай, почакай — рече мъжът от пристанището Гонт и потупа колегата от Ри Алби, за да го успокои, като продължаваше да гледа към Тенар. — Някога ти си била… била си негова повереница, нали?
— И негова приятелка — допълни Тенар. После обърна глава и млъкна. Беше усетила гнева в гласа си, докато произнасяше „приятелка“. Сведе взор към своя другар — един труп, приготвен за погребение. Изгубен и безмълвен. Те го бяха наобиколили: живи, пълни със сила, без да изпитват ни най-малка близост, само неприязън, съперничество, гняв.
— Съжалявам — каза тя. — Прекарах твърде дълга нощ. Бях с него, когато издъхна.
— Това не е… — започна магьосникът от замъка, но най-неочаквано леля Мос го прекъсна и рече високо:
— Вярно е, вярно е. Никой освен нея. Той изпрати да я повикат. Изпрати младия Таунсенд, търговеца на овце, да й каже да дойде веднага в планината и забави края си, за да я дочака да бъде с него и едва тогава умря. Умря, където ще бъде погребан, тук.
— И той ти е доверил… доверил ти е името си? — попита по-старият магьосник.
— Да, точно така.
Тенар ги погледна и въпреки усилията да се овладее, недоверието, изписано върху лицето на по-стария, и презрението на другия предизвикаха нейния сопнат отговор:
— Аз ви съобщих това име. Нужно ли е да го повтарям?
По израженията им тя със смайване разбра, че не бяха чули името, истинското име на Оджиън — просто не бяха й обърнали никакво внимание.
— О, лоши времена са настъпили! — възкликна вдовицата. — Времена, когато дори едно такова име остава нечуто, могат да се стоварят като камък! Нима силата не е умение да слушаш? Тогава чуйте: името му бе Айхал. Името му в смъртта е Айхал. В песните ще бъде известен като Айхал от Гонт. Ако все още бъдат създавани песни. Приживе той беше мълчалив човек, а сега е напълно безмълвен. Може би няма да има повече песни, само мълчание. Много съм уморена. Загубих скъп наставник и приятел.
Гласът й се скърши; гърлото й се сви в сподавено ридание. Тя се обърна и съгледа на горската пътечка малката муска, която бе направила леля Мос. Взе я, коленичи до трупа, целуна отворената длан на лявата му ръка и постави вързопчето в нея. Така, коленичила, Тенар отново вдигна поглед към двамата мъже и тихо каза:
— Ще се погрижите ли да изкопаят гроба му тук, където той пожела?
Първо по-старият, сетне и младият кимнаха. Тя се изправи, приглади полата си и тръгна обратно през ливадата в утринната светлина.
КАЛЕСИН
„Чакай“ — заръча й Оджиън, който сега вече бе Айхал, точно преди вятърът на смъртта да го разтърси и откъсне от живите. „Край, всичко се промени — прошепна той. — Тенар, почакай…“ Ала не й каза какво трябва да почака. Може би промяната, която беше зърнал? Дали е имал предвид собствената си смърт, финала на собствения си живот? Говорил бе с радостно вълнение. Възложил й бе да чака.