Сякаш цяло лято бяха чакали да се случи нещо. Някой да им каже къде са и кои са, и накъде да вървят. Като го приемаше за даденост, Сони се настаняваше в центъра на облицования с червени плочки площад, хвърляше презрителен поглед наоколо и сочеше с цигарето си хората, възвеличаващи добродетелите на Хитлер или Сталин. Избери който и да е от тях, все едно че не си избирал.
Когато Сони пристигна насред разгорещената разправия, след него се влачеха няколко безделници. Той не им обръщаше внимание, но ги приемаше, сякаш бяха част от декора на представлението му. Стоеше със затворени очи и слушаше крясъците. Новите му приятели направиха същото — затвориха очи, за да възприемат шума.
Аз бях един от тях.
И всички ние бяхме безименни. О, разбира се, имаше и Пит, и Том, и Джим. Но върхът на всички беше един млад нехранимайко, който се представяше за Х. Бедфорд Джоунс. Знаех, че лъже. Бях прочел романите на Х. Бедфорд Джоунс в „Аргъси“ още когато бях на десет.
Но кому бяха нужни имена, щом Сони ни кръщаваше и прекръщаваше всеки уикенд? Някой беше Духа, друг — Хлапето, трети пък — Стария политик, а един — аз — беше извънземен. Или пък предвождаше среднощните ни шествия, като ни наричаше „кохорта“, „другари“ или просто „приятели“ и „самотни сърца“.
Така и не научих особено много за тези приятели, които бяха всъщност не толкова приятели, колкото среднощни туристи от различни градове. Години по-късно описвах Лос Анжелис и неговите осемнадесет или деветнадесет сателитни градчета като осемдесет и пет портокала, търсещи средището. Но през тридесет и девета имаше само две места за социални контакти — Пършинг Скуеър, където въздухът се нажежаваше от политически страсти, и Холивуд, където хората сновяха нагоре-надолу в търсене на слава като ектоплазма, която се разтапяше много преди да приеме някаква форма.
Такъв бе Лос Анжелис преди Втората световна война, когато млади мъже без автомобили се мотаеха, твърдо убедени, че някъде към девет часа някакви невероятни жени ще им се нахвърлят и ще ги отвлекат в домовете си, където ще ги доведат до дерилиум.
Подобно нещо никога не се случваше. Но не пречеше на младите мъже през следващия уикенд да казват „тази ще бъде нощта“ на огледалото, макар да знаеха, че в мига, в който се обърнат с гръб, отраженията им ще са мъртви. Ето така разнородната тайфа се събираше по-скоро по инстинкт, отколкото съзнателно.
А там беше Сони.
Неговото огледало сигурно беше също толкова добро, колкото и нашите при показването на същинско поражение с грижливо завързани вратовръзки и чисти якички. Но в такъв случай огледалата са тестове на Роршах1. В тях можеш да видиш всичко, което засилва късогледството ти или застрашава самочувствието ти. Когато излизаш в събота, винаги поглеждаш огледалото, за да се увериш, че наистина все още те има.
И така, повечето съботни вечери бяха дълги и Сони ни водеше нагоре-надолу и купуваше хотдог или кола от барове, пълни със странни мъже и още по-странни жени. Мъжете сякаш бяха със счупени китки. Жените имаха бицепси. Ние висяхме над колите си с часове, вцепенени от сцените, докато съдържателите накрая не ни изхвърляха.
— Добре — крещеше Сони на вратата, — щом така ти е по-гот!
— Точно така ми е по-гот! — отговаряха съдържателите.
— Хайде, момичета — казваше Сони.
— Това не беше особено остроумно — обаждах се аз.
— Извинявайте. Натам, пичове.
Някои съботи свършваха рано. Сони изчезваше. А без него тайфата се разпадаше. Не знаехме за какво да си говорим без него. Никога не разбрахме къде отиваше Сони. Веднъж май го видяхме да се шмугва в евтиния хотел на Мейн Стрийт с възрастен белокос господин, но когато отидохме там, фоайето бе празно. Друг път го мярнахме в автобус, който струваше цели десет цента (трамваят струваше седем), в компанията на високо нежно чернокожо момче. Но точно в този момент трамваят дойде. Така и се приключи. Казахме си довиждане и всеки тръгна към дома си на адреси, които така и не си разменихме.
Една събота вечер валеше безспирно и тъй като повечето от момчетата нямаха достатъчно пари да се крият по баровете, си тръгнаха. Останахме само двамата със Сони. Гледахме се мълчаливо, докато накрая той се обади:
— Добре, Питър Пан, някога опитвал ли си истинско пиене? Нещо твърдо?
— Не.
— Хайде, време е.
Замъкна ме в най-близкия бар и поръча кола и „Дюбоне“. Когато ги сервираха, ги смеси.
— Опитай това.
Отпих и се ухилих.
— Ей, никак не е зле.
— Ха, не било зле!
— Напомня ми когато бях на девет и двамата с баща ми мачкахме гроздето в пресата за вино. Имаше и много захар. „Дюбоне“.
1
Психологически тестове за анализ на личността, в които се използват мастилени петна. — Б.пр.