— Господи! Детето-чудо описва първото си пиене. Кога ще престанеш да се правиш на Жана Д’Арк?
— Не, не — казах аз. — Аз съм ковачът, направил доспехите й.
— Дай ми това! — Той взе чашата и я гаврътна. — Ковачът на Жана Д’Арк! Господи! Да се махаме оттук!
Плати и излязохме на улицата. Той спря и се олюля на бордюра, загледан нанякъде.
Проследих погледа му. Тя беше там.
Жена на, бих казал, средна възраст, хубава, но не красавица. Косата й бе спретнато сресана и прибрана отзад на кок. Би трябвало да носи шапка, но тя просто стоеше със скръстени пред гърдите си ръце, а дъждът падаше върху лицето й и се стичаше надолу по черния й шлифер. Когато ни забеляза, едната й ръка понечи да се вдигне, за да ни повика. Но вместо това жената се дръпна назад, сякаш уплашена да не би да избягаме.
— Боже — прошепна Сони.
Въздъхна, но не кимна в отговор на поздрава й.
— Чакай! — Вмъкна се обратно в бара и след минута излезе, като бършеше устата си. — Още едно за кураж.
Но отново не даде знак, че я е познал, нито пък тръгна да пресича улицата. Красивата жена на средна възраст стоеше там и бършеше очите си с кърпичка.
— Тя те познава — казах аз.
— Не е твоя работа.
— Но ти също плачеш!
— Така ли? — Той докосна едното си око и погледна мокрия си пръст. — По дяволите.
— Тя плаче, ти плачеш. Да не би да е умрял някой?
— Преди много години.
— Роднина ли ти е?
— Не. Тъпа жена. Ненормална.
— Но какво иска?
Сони се засмя. В смеха му имаше луда нотка.
— Мен.
— Моля?
— Мен. Мен. Мен! Не чаткаш ли? Желаеше ме. Минало време. Желае ме. Сегашно време. Ще ме желае и утре и вдругиден. Шега!
— Не си чак толкова зле — изтърсих аз.
— Не съм чак толкова зле като какво?
— Не си чак толкова зле, колкото може би си мислиш, че си — казах аз и извърнах поглед.
— Та ти не знаеш абсолютно нищичко за мен!
— Зная, че ако напуснеш града, съботната тайфа ще се разпадне.
— Ега ти тайфата. Сбирщина самотни полугладни идиоти без капчица жизненост и бъдеще, които ме следват като кучета, препикаващи пожарен кран.
— Това ни дава някакво занимание. Ти ни помагаш.
— И какво ме прави това?
— Лидер.
— Какво?
— Лидер.
— Дай ми тази глава — той сграбчи главата ми и я завъртя. — Искам да я занеса вкъщи за изследвания.
— Разбира се, че сме смотаняци — продължих аз. Пръстите му още стискаха черепа ми. — Но ако те нямаше теб, щяхме да си висим по домовете. Щом можеш да водиш нас, значи можеш да водиш и другите. Да ги накараш да свършат нещо, да отидат някъде. Ти си забавен. Актьор си. Караш ни да се чувстваме добре и прикриваш колко си умен всъщност.
— И колко съм умен?
— Сигурно си ходил в колеж и си отпаднал. Може би си имал проблем в мъжката съблекалня. Прав ли съм?
Мълчание.
— Прав ли съм?
— Ама че си схватлив, по дяволите.
— Защо не се върнеш?
— Няма да ми позволят.
— Защо тогава не пробваш някъде другаде?
— Стига си се майтапил. Тридесет и девета е. Наближава война. Наборната комисия заяви, че си слагам парфюм и си бръсна подмишниците. Бам! Изхвърлиха ме право на улицата. И ми креснаха да си стоя там. Колежът е пуснал информацията. Ако обичате, никакви педали в двора ни.
— Не говори така за себе си.
— Те го правят. Защо и аз да не го правя?
Погледнах през улицата. Жената ме забеляза, направи слаб жест и леко се усмихна, сякаш се бе досетила за какво си говорим. Да! Почти разчитах устните й. Кажи му!
— Как те желаеше онази жена?
— Господи, та тя иска да се омъжи за мен!
— И защо не каза „да“?
— Това какво е, полицейски разпит? Да не ме подложиш и на детектор на лъжата?
— Включен е. Не можеш да ме излъжеш.
— Защо мислиш така?
— Защото ме харесваш и аз също те харесвам.
Поех дълбоко дъх и продължих:
— Да не искаш да кажеш, че ако сега пресечеш тази улица, тя ще те отведе в дома си и ще се омъжи за теб?
— Каквато е глупачка…
— Не, ти си глупак.
Сони изтри очи с опакото на ръцете си.
— Мислех, че си ми приятел.
— Приятел съм ти.
— Ако отида при нея, повече никога няма да ме видиш. Тайфата ще се разпадне. Какво по дяволите ще правите без мен?
— Майната й на тайфата. Отивай при нея.
— Вече е късно. — Сони отстъпи, като гледаше дали тя ще се раздвижи. — Аз затъвам. Не. Вече съм затънал за трети път.
— Не, не си!
— Освен това, ако се оженя за нея, тя ще стане студена като мен. Не съм бил топъл от години.
Поколебах се.
— Искаш ли да говоря с нея?
— Глупости. Защо ще го правиш?
— Защото не мога да те изритам надолу по стълбата. Не ми харесва начинът, по който живееш.