Выбрать главу

— Господи! Детето-чудо описва първото си пиене. Кога ще престанеш да се правиш на Жана Д’Арк?

— Не, не — казах аз. — Аз съм ковачът, направил доспехите й.

— Дай ми това! — Той взе чашата и я гаврътна. — Ковачът на Жана Д’Арк! Господи! Да се махаме оттук!

Плати и излязохме на улицата. Той спря и се олюля на бордюра, загледан нанякъде.

Проследих погледа му. Тя беше там.

Жена на, бих казал, средна възраст, хубава, но не красавица. Косата й бе спретнато сресана и прибрана отзад на кок. Би трябвало да носи шапка, но тя просто стоеше със скръстени пред гърдите си ръце, а дъждът падаше върху лицето й и се стичаше надолу по черния й шлифер. Когато ни забеляза, едната й ръка понечи да се вдигне, за да ни повика. Но вместо това жената се дръпна назад, сякаш уплашена да не би да избягаме.

— Боже — прошепна Сони.

Въздъхна, но не кимна в отговор на поздрава й.

— Чакай! — Вмъкна се обратно в бара и след минута излезе, като бършеше устата си. — Още едно за кураж.

Но отново не даде знак, че я е познал, нито пък тръгна да пресича улицата. Красивата жена на средна възраст стоеше там и бършеше очите си с кърпичка.

— Тя те познава — казах аз.

— Не е твоя работа.

— Но ти също плачеш!

— Така ли? — Той докосна едното си око и погледна мокрия си пръст. — По дяволите.

— Тя плаче, ти плачеш. Да не би да е умрял някой?

— Преди много години.

— Роднина ли ти е?

— Не. Тъпа жена. Ненормална.

— Но какво иска?

Сони се засмя. В смеха му имаше луда нотка.

— Мен.

— Моля?

— Мен. Мен. Мен! Не чаткаш ли? Желаеше ме. Минало време. Желае ме. Сегашно време. Ще ме желае и утре и вдругиден. Шега!

— Не си чак толкова зле — изтърсих аз.

— Не съм чак толкова зле като какво?

— Не си чак толкова зле, колкото може би си мислиш, че си — казах аз и извърнах поглед.

— Та ти не знаеш абсолютно нищичко за мен!

— Зная, че ако напуснеш града, съботната тайфа ще се разпадне.

— Ега ти тайфата. Сбирщина самотни полугладни идиоти без капчица жизненост и бъдеще, които ме следват като кучета, препикаващи пожарен кран.

— Това ни дава някакво занимание. Ти ни помагаш.

— И какво ме прави това?

— Лидер.

— Какво?

— Лидер.

— Дай ми тази глава — той сграбчи главата ми и я завъртя. — Искам да я занеса вкъщи за изследвания.

— Разбира се, че сме смотаняци — продължих аз. Пръстите му още стискаха черепа ми. — Но ако те нямаше теб, щяхме да си висим по домовете. Щом можеш да водиш нас, значи можеш да водиш и другите. Да ги накараш да свършат нещо, да отидат някъде. Ти си забавен. Актьор си. Караш ни да се чувстваме добре и прикриваш колко си умен всъщност.

— И колко съм умен?

— Сигурно си ходил в колеж и си отпаднал. Може би си имал проблем в мъжката съблекалня. Прав ли съм?

Мълчание.

— Прав ли съм?

— Ама че си схватлив, по дяволите.

— Защо не се върнеш?

— Няма да ми позволят.

— Защо тогава не пробваш някъде другаде?

— Стига си се майтапил. Тридесет и девета е. Наближава война. Наборната комисия заяви, че си слагам парфюм и си бръсна подмишниците. Бам! Изхвърлиха ме право на улицата. И ми креснаха да си стоя там. Колежът е пуснал информацията. Ако обичате, никакви педали в двора ни.

— Не говори така за себе си.

— Те го правят. Защо и аз да не го правя?

Погледнах през улицата. Жената ме забеляза, направи слаб жест и леко се усмихна, сякаш се бе досетила за какво си говорим. Да! Почти разчитах устните й. Кажи му!

— Как те желаеше онази жена?

— Господи, та тя иска да се омъжи за мен!

— И защо не каза „да“?

— Това какво е, полицейски разпит? Да не ме подложиш и на детектор на лъжата?

— Включен е. Не можеш да ме излъжеш.

— Защо мислиш така?

— Защото ме харесваш и аз също те харесвам.

Поех дълбоко дъх и продължих:

— Да не искаш да кажеш, че ако сега пресечеш тази улица, тя ще те отведе в дома си и ще се омъжи за теб?

— Каквато е глупачка…

— Не, ти си глупак.

Сони изтри очи с опакото на ръцете си.

— Мислех, че си ми приятел.

— Приятел съм ти.

— Ако отида при нея, повече никога няма да ме видиш. Тайфата ще се разпадне. Какво по дяволите ще правите без мен?

— Майната й на тайфата. Отивай при нея.

— Вече е късно. — Сони отстъпи, като гледаше дали тя ще се раздвижи. — Аз затъвам. Не. Вече съм затънал за трети път.

— Не, не си!

— Освен това, ако се оженя за нея, тя ще стане студена като мен. Не съм бил топъл от години.

Поколебах се.

— Искаш ли да говоря с нея?

— Глупости. Защо ще го правиш?

— Защото не мога да те изритам надолу по стълбата. Не ми харесва начинът, по който живееш.