— Тогава защо изобщо се влачиш с мен?
Почти имах отговор.
— Запълвам си времето. Няма да остана тук завинаги. След година заминавам.
— И ще станеш знаменит писател?
— Нещо такова.
Той ме изгледа продължително.
— Кучи син. Май наистина ще успееш.
— Тогава тръгвай. Ще дойда с теб.
— Един слепец ще води друг слепец? Как става така, че винаги си прав?
— Защото винаги оставям думите сами да излизат от устата ми и се чудя, че аз съм ги казал.
— И вярваш на тази идиотия?
— По-добре да го правя. Иначе нямам бъдеще.
— Тогава ти върви. Заведи я у тях. Аз съм прекалено стар за нея, за теб, за всекиго.
— На колко си години?
— На двадесет и шест.
— Това не е старост.
— Напротив, ако беше на мое място. С хиляда мъже зад гърба ми. Имам още четири години. След това с мен е свършено.
— Тогава ще си само на тридесет.
— Стига бе! Никоя не иска тридесетгодишни педали!
— И тогава какво ще стане с теб? — изтърсих аз.
Сони замръзна.
— Мразя да ме питат какво ще стане с мен — с леден глас каза той, без да ме поглежда.
— Не, питам те съвсем сериозно. Като приятел.
— Я да те погледна. Да, нещастният мухльо наистина си мисли, че е мой приятел. И защо? — Сони се загледа в дъжда. — В деня, в който навърша тридесет, ще си купя отрова за плъхове.
— Няма да го направиш.
— Или пистолет. Или пък дефенестрация. Красива дума, а? Означава скачане през прозорец. Дефенестрация.
— Но защо?
— Глупаво момче. За такива като мен тридесет години означава край. Няма повече. Finis. Като в онази стара песен — „никой не те желае когато си стар и побелял“.
— На тридесет не си стар.
— Ха! На тридесет трябва да си плащаш, не е ли така? За всички неща, които навремето си получавал безплатно, ще трябва да извадиш портфейла си. Проклет да съм, ако се бръкна за нещо, което сега е мое божествено право.
— Бас държа, че си казвал същото и когато си бил на пет.
— Аз съм се родил говорещ. Има само един начин да ме накараш да млъкна. Като ме изхвърлиш през прозореца!
— Но имаш цял живот пред себе си.
— Ти — може би, скъпи друже, но не и тази дърта дама в бара, дето пее блус. Имам отпечатъци от пръсти по цялата си кожа. Нито сантиметър не е извън досиетата на ФБР за простаци, мерзавци и побъркани престъпници.
— Не ти вярвам.
— Горкият наивен мухльо. — Но думите му бяха дружески и ме погали по брадичката. — Някога да те е целувал мъж?
— Не.
— Изкушавам се. — Той се наведе към мен, но се отдръпна. — Но няма да го направя.
Загледах жената. Стори ми се на километри оттук.
— Откога я познаваш?
— От гимназията. Беше ми учителка.
— О.
— Не казвай „О“. Бях любимецът на учителите. Никога не съм я имал. Каза ми, че съм предопределен за велики неща. Да бе, страшно велики. Да се мотая из града в събота вечер начело на глутница безгръбначни безделници.
— Някога опитвал ли си да бъдеш велик!
— Боже Господи!
— Е, опитвал ли си?
— Какво? Да бъда артист, писател, художник или танцьор ли?
— Би могъл да си избереш което поискаш.
— И тя казваше същото. Но аз бях прекалено зает с щурите купони в Малибу и Лагуна. Тя продължи да държи на своето и ето я там. Като пребито псе.
— Не ми прилича на пребито псе.
— Така ли? Чакай тук.
Гледах го през прозореца на бара как си поръчва още едно и се обажда по телефона.
— Току-що говорих с Лоренцо ди Медичи — каза той, като излезе. — Знаеш ли кои са Медичите?
— Венеция, нали? Основател на първата банкова система? Приятел на Ботичели. Враг на Савонарола?
— Извинявай, че попитах. Това е един от прапраправнуците му. Помоли ме да се преместя през септември при него в апартамента му в Манхатън. Секретарска работа. Малко домакинство. Почивни дни в четвъртъците. Уикенди на Файър Айланд.
— Ще приемеш ли?
— Тя няма да може да ме последва и там. Хайде!
Сони тръгна.
Погледнах жената от другата страна на улицата. След половин час под дъжда изглеждаше по-стара.
Излязох изпод козирката. Това подейства. Тя се обърна и изчезна в пороя.
Лятото бе свършило.
Разбира се, не можеш да кажеш подобно нещо в Лос Анжелис. Малко след като си помислиш, че си е отишло, то се връща с пълна сила за Деня на благодарността, или посрещаш Деня на Вси светии при тридесет и пет градусова жега вместо с дъжд, или пък онези странни коледни утрини, в които снегът се е разтопил, сякаш никога не е валял, или Бъдни вечерите, приличащи на Четвърти юли.
И все пак лятото бе свършило. Не защото сезонът се бе сменил. Просто хората събираха багажи, подреждаха снимки и се готвеха да бъдат погълнати от войната, която вече прочистваше гърлото си отвъд океана. Личеше, че си е отишло, по гласовете на изгубените и не особено близки приятели, чиито имена — ако изобщо имаха такива — засядаха на гърлото. Никой не каза „довиждане“ или „сбогом“ — просто „е, хайде“ и „до скоро“ с някакъв дълбок тъжен призвук в гласа. Всички знаехме, че какъвто и автобус или трамвай да вземем, може никога да не се върнем.