През последната съботна вечер паркът беше празен. Изпратих Сони до спирката. Малко преди трамваят да дойде, Сони, без да ме поглежда, каза:
— Идваш ли?
— Къде?
— В квартирата ми, глупчо.
— Никога не си ме канил.
— Е, сега те каня. Хайде. Заминавам.
Погледнах профила му, бледата плът на носа, бузите и веждата, осветени от лунната светлина. Той усети, че го разглеждам, обърна глава към мен и също ме погледна, сякаш за първи път.
— Благодаря ти. — Поколебах се и извърнах поглед. — Благодаря, Сони, но няма да стане.
Сони ахна.
— Проклет да съм. Марсианец да ми откаже!
— Това ли съм аз?
— Да, да — засмя се Сони. — Но някой ден ще се ожениш за марсианка и ще родиш дузина деца за Джон Картър, властелина на Марс.
— Може би си прав.
— Прав съм. Е, очертава се самотна нощ и посещение при лекарите mañana. Сигурен ли си, че не искаш да си промениш решението?
— Благодаря.
Трамваят бе дошъл. Той се качи и погледна — мен, парка и градския хоризонт, сякаш го изпиваше, сякаш искаше да го запомни завинаги.
— Сони — казах импулсивно.
Той ме погледна с воднистите си очи.
— Бог да те благослови — прошепнах аз.
— Не се и съмнявам. — Трамваят тръгна, той махна за последен път с цигарето си от отворената врата и вирна тънката си брадичка. — Как беше онази песен?
И трамваят се отдалечи с трясък.
— „Тейнджърийн“? Песента на Джони Мърсър. Най-големия хит на годината. „Тейнджърийн“ — каза келнерът в една друга година. Сякаш спомените сами се пишеха върху лицето му. — Онзи странен тип Сони? Имаше страхотно сопрано. Господи, сякаш го чувам и сега. И смеха му. Мисля, че заради това вървяхме след него — без пари, без работа, без любовен живот. Само съботните вечери, в които да си запълваме времето. И той пееше и се смееше, а ние вървяхме след него. Сони и „Тейнджърийн“. „Тейнджърийн“ и Сони.
Келнерът смутено млъкна.
Довърших виното си.
— Какво стана с Тейнджърийн? — попитах накрая.
Келнерът поклати глава, но след това сякаш се поколеба и затвори очи за миг.
— Чакайте малко. Точно след войната, през четиридесет и седма, попаднах на един от ненормалниците от тайфата. Той каза, че бил чул, но не бил напълно сигурен, че Сони се е самоубил.
Прииска ми се чашата ми да не беше празна.
— На рождения си ден ли?
— Какво?
— На тридесетия си рожден ден ли е умрял?
— Откъде знаете? Да. Застрелял се е.
— Слава Богу, че е било само пистолет — казах аз.
— Моля?
— Нищо, Рамон. Нищо.
Келнерът тръгна да донесе сметката ми, но спря.
— Онази песен, дето непрекъснато я пееше. Какви бяха думите?
Изчаках да видя дали не си спомня. Но на лицето му не се четеше нищо.
Музиката се засили в главата ми. Целият текст, отначало докрай.
— Не ме питай.