— Може би ти трябва да проведеш кръстосания разпит на Робинсън. Теб по те бива за това.
Той навири нос, колкото му позволяваше схванатият врат.
— Хайде сега, Вик. Нали ти искаше горещия стол. Смътно си спомням думите „първи адвокат“ и „автономия“ да се намесват в разговора.
Звучеше като саркастичния Стив, но усмивката му беше топла, а думите галеха.
Да, болкоуспокоителните определено бяха позагладили ръбовете му.
— Но Робинсън е голяма енчилада — отвърна тя.
— Гладен съм — изплака Боби.
Стив й се усмихна.
— Ще се справиш страхотно. Знам го.
— Наистина искам ти да поемеш Робинсън — продължи тя. — Не съм виждала някой да води кръстосан разпит по-добре от теб.
— Защото няма как сама да се видиш.
Тя изръмжа.
— Сериозно, Вик. Родена си за това. Робинсън изобщо няма да разбере откъде му е дошло. Освен това вече не съм адвокат по делото. Оттеглих се, забрави ли?
— Ами подай нова молба сутринта.
— Адвокатът не може да свидетелства.
— Кой ще свидетелства?
— След като свършиш с Робинсън, ще призовеш мен.
— Какво? Защо?
— Ето ти я баржата — каза Боби и посочи към монитора.
Виктория се наведе над рамото на Боби. Квадратни контейнери бяха струпани на палубата на дълга и плоска платформа. От сателита контейнерите изглеждаха като гигантски детски кубчета.
— Какво е това? — попита тя.
— Заради това стават убийства. — Стив прегърна Боби. — Да поръчаме на момчето сандвич с допълнително майонеза.
Синът на сина на моряка
51
Беше съвсем сама.
О, съдебната зала беше пълна! Репортери на първия ред, фотограф отстрани. Редовните пенсионери, които обикаляха сградата в търсене на евтини забавления. Няколко местни адвокати на последните пейки чакаха собствените си дела и злобееха, че се занимават с К-та и Н-та — каране в нетрезво състояние и нарушение на обществения ред, — вместо с тлъсто дело за убийство. Имаше рошави старци, олющили се като гущери, които се бяха намъкнали само заради климатиците. Съдебните заседатели бяха натъпкани в ложата като яйца в кутия, на лицата им се изписваше ту скука, ту изумление, ту чиста злоба: „Докажи си тезата и гледай да ме позабавляваш, докато го правиш, госпожичке.“
До Виктория на масата на защитата седеше Хал Грифин, далеч не толкова почернял и весел, колкото в началото на процеса. Съдия Федърс се намърда на стола си с висока облегалка, а секретарят му се настани на бюрото под съдийската банка. Дебел заспал пристав стоеше от вътрешната страна на вратата, позастарял съдебен центурион. Шериф Раск, спокоен както винаги, седеше точно зад обвинението.
Но аз съм съвсем сама!
Един гладиатор. Сто лъва.
Стив щеше да разбере какво изпитва. Беше част от връзката им, смесицата от ужас и еуфория, която изпитваше всеки защитник.
„Никога не им позволявай да усетят страха ти.“
Един от първите му уроци. Последван веднага от: „Дръж се така, сякаш залата е твоя.“
И после: „Накарай съдебните заседатели да се отпуснат, а противникът да започне да се гърчи.“
Ще опитам, помисли си тя, щеше да й бъде по-лесно, ако Стив беше до нея. Но той беше отвън, кръстосваше коридора. Като свидетел нямаше право да присъства в съдебната зала, докато друг даваше показания. А в същия този момент Лечестър Робинсън крачеше към свидетелската скамейка. Носеше черен панталон с ръб и копринена коралова риза, отворена на врата. Мустаците му бяха идеално подстригани, къдриците — къси и сресани. Очилата с метални рамки му придаваха академичен вид, но широките му рамене и големите мазолести ръце не пасваха на образа на преподавател по история, какъвто за малко не беше станал. Не, това беше трудов човек. Образован и речовит, но също така мъж, който се чувства удобно с тежки машини и мръсни ботуши.
На закуска Грифин беше отказал да повярва на това, което Виктория му разказа за Фоулс и Робинсън.
— Клайв никога не би ме предал — каза Грифин, като поклати глава. — И Робинсън? За това се иска доста смелост.
Виктория не смяташе, че на потомъка на десет поколения пирати и спасители на кораби му липсва кураж. Или акъл. Или му беше чужд „дуализмът между доброто и злото“. Изразът, който Робинсън беше използвал, за да опише капитана в „Тайният пасажер“ на Конрад.
Сега, когато Робинсън спря пред бюрото на секретаря, съдия Федърс го инструктира:
— Заемете свидетелското място, сър. Още сте под клетва.
Виктория стана и приглади полата от костюма „Филип Адек“. Цветът беше толкова тъмен, че продавачката го беше нарекла „антрацитен“. Отговаряше на сериозността на днешното заседание. И на трудността на задачата да превърнеш въглищата в диаманти.