1. Страхотни родителски умения.
2. Кара ме да се смея.
3. Кара ме да свършвам.
Отрицателните му качества запълниха две страници, но въпреки всичко тези три положителни черти доста натежаваха.
Мобилният й иззвъня, на екрана се изписа номерът на болницата.
— Добро утро, чичо Гриф, как се чувстваш?
— Ужасно, Принцесо. Петдесетдоларовите приспивателни не вършат работа.
— Ами главоболието ти?
— Все едно разбиват скала с бормашина.
— Как е Стъбс?
— Питам, ама не ми казват. Слушай, Принцесо, снощи, докато лежах буден, всичко ми стана ясно. Някой се опитва да потопи Океания.
— Океания ли?
— Моя мечта, която е на път да се осъществи. За това исках да говорим. Джуниър ще ти каже всичко.
— Кой се опитва да потопи Океания?
— Същият, който е пронизал Стъбс. Ето ти защитата. Някой иска да ме махне от картинката. Няма ли Хал Грифин, няма и Океания.
Каквото и да беше това. Виктория се цапна по врата, където един комар се беше настанил да закусва.
— Искам да кажа — продължи Грифин, — ако Стъбс не се оправи и ме обвинят в убийство, не можеш просто да се опитваш да пробиеш тезата на обвинението.
— Така защитаваме клиентите си в повечето дела с косвени улики. Доказваме основателно съмнение.
— Не е достатъчно. Трябва да намерите човека, който го е сторил.
О, само това ли, помисли си тя.
— Да се молим Стъбс да оживее. Той ще те оневини, нали така?
— Надявам се.
Беше очаквала уверено „Точно така, по дяволите!“. А не неясно „Надявам се“. Неопределеният отговор на Грифин повдигаше още въпроси, но не питаш клиент по телефона дали е застрелял някого. Вместо това му каза да си почива и приключиха разговора.
Настигна Стив и Боби — момчетата Соломон, — които бяха коленичили с наведени ниско над пясъка лица, сякаш търсеха изгубена контактна леща. Състезаваха се кой прилича повече на белите чапли, които шляпаха из плитчините и завираха клюновете си във водата.
Стив се изправи и изплю една малка мидена черупка, на горната си устна имаше мустак от пясък. Изглеждаше прекалено невинен за опитен съдебен адвокат, какъвто беше.
— Какво каза клиентът ни? — попита той Виктория.
— Че е натопен.
— Боже! Никога не съм го чувал досега.
Боби се изправи на крака и изтръска пясъка от голите си колене. Носеше панталони, срязани на бермуди, и жарсена фланелка на футболния отбор на университета в Маями. Беше нисък и кльощав и дори сандвичите на Стив с хляб панини, шунка и кашкавал и плодовите фрапета, не бяха сложили много месце по кокалите му.
— Къде е самолетът? Скучно ми е.
— Хидропланите здравата реват, докато излитат — каза Стив, тъй като знаеше, че момчето се плаши от силните шумове. — Не искам да се стряскаш.
Хлапето презрително се изсмя.
— Да не съм момиче!
— Не казвам, че си.
— Не ме е страх. „Гръман Малард“ са много добре обезопасени.
— Проверил си ги? — попита Виктория.
— В мрежата. Отне ми трийсет секунди. Ако искате да разберете нещо за хидропланите, просто питайте. После проверих Националната метеорологична служба. Няма бури, постоянни югоизточни ветрове — роден имитатор, момчето сниши гласа си както го правят синоптиците: — Страхотен ден за летене, риболов или просто излежаване на слънце. Още в единайсет.
Виктория се надяваше полетът да мине гладко. Стомахът й се свиваше от буламача със скариди и овесени ядки, който Хърбърт беше изпържил за закуска. Ако на зазоряване нямаше достатъчно морски котки, приготвяше и печени сандвичи с наденички коризо и сирене чедар, прокарвани с подсладеното ракетно гориво „Кафе Кубано“.
— Ако имаш нужда от търсене, само кажи — инструктира я Боби. — Десет пъти по-добър съм от чичо Стив на компютъра.
Тя разроши и без това чорлавата му глава.
— Ти си най-умното момче, което познавам.
Виктория обожаваше Боби и се учудваше на напредъка му. Преди по-малко от две години Стив го беше спасил от религиозна секта, където майка му го биеше и не се грижеше за него. Първоначално му бяха поставили диагноза неизвестно заболяване на централната нервна система — някои признаци на синдрома на Аспергер6, плюс прояви на аутизъм. Десетгодишното дете беше некомуникативно и уплашено, тялото му се свиваше от гърчове. Лекарите не можаха да открият органично мозъчно увреждане и под грижите на Стив момчето бързо започна да става по-общително. Освен това започна да демонстрира така нареченото от докторите парадоксално функционално улесняване, странен термин за гениалните му способности за запаметяване и ехолалия, иначе казано, можеше да възпроизвежда буквално всичко, което прочетеше или чуеше. Боби все още се изнервяше от непознати, но много бързо се привърза към Виктория. Тя заместваше присъствието на майка му и се тревожеше какво ли би се случило с Боби, ако двамата със Стив се разделят. Напоследък се безпокоеше дори още повече.