— Лесно — отвърна Джуниър. — Хората са все едни и същи.
— Добре — рече Стив. — Дай ни имената и адресите им.
— Мога да направя нещо повече — каза Джуниър и се надигна от шезлонга си. — Хайде да идем на кино!
Хубаво е да си имаш собствен остров, помисли си Стив. И собствен хидроплан. И къщичка в залива. И собствен уютен киносалон.
Бяха влезли в — както скромно го нарече Джуниър — „медийната стая“, която се оказа напълно оборудван мини киносалон с авансцена, дорийски колони, кървавочервена автоматизирана завеса и кожени кресла, които според Джуниър скърцали и тропали за подсилване на екшън сцените. Е, не бяха дошли да гледат „Терминатор“ или „Матрицата“.
Дойдоха, за да изгледат записа отпреди двайсет и четири часа на охранителните камери, монтирани на дока. Когато потънаха в меките кожени кресла, Джуниър загаси светлините с дистанционно.
— Съжалявам за декора — извини се той, като размаха дистанционното.
— Какво има да съжаляваш? — попита Стив.
— Исках по-скоро дзен дизайн — отвърна Джуниър. — Земни тонове. Изчистени линии. Да предразполага към медитация. Но ти знаеш баща ми, Тори.
Виктория се разсмя.
— Чичо Гриф е по-скоро за римски колизеум.
— Точно така. Преди години, когато откриха „Цезар Палас“ във Вегас, баща ми реши, че салонът е прекалено скромен.
Стив гледаше внимателно как зърнисти черно-бели образи прескачат по големия екран. Ето я „Форс мажор“, вързана за дока, няколко часа преди да излети на брега и да се сцепи като кокосов орех. Образът на екрана се оправи. По-близък ъгъл. Нямаше звук.
— Има три охранителни камери на къщата, откъм страната на дока — обясни им Джуниър. — Сменят се на всеки седем секунди.
На екрана двама мъже седяха на рибарските столове в кокпита на яхтата. Единият беше Клайв Фоулс, пилотът с британски акцент. Другият беше широкоплещест афроамериканец. Носеше хавайска риза на цветя и шорти с цвят каки. Беше възбуден, говореше и ръкомахаше с двете ръце. Фоулс кимаше, слушаше и си пиеше пиенето.
— Този до Фоулс е Лечестър Робинсън — каза Джуниър. — „Варжи и влекачи Робинсън“. — Местен конк, поне пето поколение в Кий Уест. Лечестър има договор за Океания за работници по платформите и строителни материали.
— Значи няма мотив да спира проекта — каза Стив.
— Точно обратното. Щеше да натрупа състояние.
— Щеше? — Виктория подви крака под задника си.
— Говориш така, сякаш проектът е умряла работа.
— Не е умряла работа, Тори. Но трябва да приемем фактите. Край на извадените крадешком разрешителни. Океания ще бъде разглеждана под лупа. Хазартното лоби ще се надигне срещу нас. Индиански пари. Пари от казина. И ако баща ми го осъдят за убийство, всичко спира.
— Но ако го оправдаят…
— В проекти като този е важно да не изпуснеш момента. Чакат те банкери, чужди инвеститори и застрахователни компании и трябва да действаш бързо. Всяко разгласяване, отлагане или скандал… лошата карма се разпростира като червен прилив.
— Нещо друго за Робинсън, което трябва да знаем? — попита Стив.
— Той е голям образ — каза Джуниър. — Прави се на много корав. Носи пръстен с череп и кости, защото се предполага, че предците му са били пирати. Кара влекачи и управлява баржи, знае как да се оправя с кранове и сондажни машини. Но е завършил английска литература в Амхрест, има и магистратура по история. Ако не се беше прибрал у дома, за да поеме семейния бизнес, сигурно щеше да е преподавател в някой от елитните университети от Бръшляновата лига.
От собствен опит Стив знаеше, че преподавателите по история не могат да те убият, освен ако не те отегчат до смърт.
— Ами Фоулс?
— Служил е в британския флот. Подводничар. Бил се е при Фолкланд. Живееше на Бахамите и се опитваше да построи двуместна подводница, когато баща ми се запозна с него. Капитан на яхта. Леководолаз.
Пилот. Занимава се с какво ли не. Вече петнайсет години е с баща ми.
— Надежден ли е?
— Добър човек. Прекалява с пиенето, но по тези места кой не прекалява?
— Каква е връзката на Фоулс с Океания? — попита Виктория.
— Отстраняване на всякакви проблеми по време на строителството — отвърна Джуниър. — Учител по гмуркане на организираните обиколки на рифовете за гостите на хотела.
Отново няма мотив, помисли си Стив.
— В почивните си дни Фоулс води студенти по морска биология да се гмуркат и да чистят рифовете — продължи Джуниър. — Събират боклуците, които се изхвърлят от лодките. Веднъж годишно предприема преброяване на рибите.
— Какво прави, чука на корала ли? — поинтересува се Стив. — И пита колко баракуди живеят вътре?
— Брои рибите с група водолази доброволци. Така се преценява здравето на екосистемата. Фоулс е отличен водолаз, наистина познава морската фауна. Щеше да бъде ключовата фигура в подводните туристически обиколки.
На екрана стъклената врата на салона се плъзна и се появи Джуниър. С банските „Спийдо“. Бос и гол както винаги. Каза нещо на Робинсън и Стъбс, после се качи по стълбата към мостика, грациозен като изпълнител на скокове във вода, който се отправя нагоре към десетметровия трамплин. Като стигна до таблото, натисна няколко копчета.
— Проверявах прогнозата за времето вместо баща ми — обясни той.
Вратата на салона отново се отвори и този път в кокпита се показа висока жена с карамелена на цвят кожа и дълга тъмна коса. Жената премигна на слънцето, после си сложи големи стилни очила. Беше облечена със светла, силно изрязана рокля с тънки презрамки и за миг, докато прекосяваше кокпита с плавно полюшващи се бедра и напиращи през тънката материя гърди, Стив си помисли, че му прилича на младата София Лорен. Само с една разлика. Със София Лорен не се беше любил.
— Коя е тази? — попита Виктория, като вложи доза неодобрение в думичката „тази“ — според Стив.
— А! — отвърна Джуниър. — Това бонбонче е…
— Делия Бустаманте. — Стив мигновено съжали за трепета в гласа си.
Виктория се обърна към него и изучи профила му в сумрака.
— Познаваш ли я, Стив?
— Последния път, когато я видях — предпазливо отвърна той в опит да прозвучи равнодушно, — държеше кубински ресторант в Кий Уест.
Виктория си замълча, но можеше да прочете кръстосания разпит в ума й: „И кога за последен път я видя?“
— „Хавана Виехо“ — помогна Джуниър. — Страхотна кубинска кухня. Плюс това Делия е в Съвета по опазване на околната среда на Мънроу Каунти. Татко я въведе в обкръжението си, за да си осигури подкрепата й. Дори и предложи консултантска работа в хранителните заведения на Океания. Много пари, малко работа.
— С други думи — подкуп? — попита Стив.
— Добронамерена услуга — отвърна му Джуниър. Биваше си го с думите, нищо че задникът му беше пълен с пясък.
— Доколкото познавам Делия, тя не би се съгласила — каза Стив. Усети как Виктория се размърда на стола до него.
— Делия казала на баща ми, че Океания е напаст — продължи Джуниър. — По-зле от нефтена сонда. Изкара всички кошмарни страхове. Замърсяването на Мексиканския залив. Задръстванията по пристанищата. Увеличаване на престъпността. Пристрастени комарджии, бедняци, които си проиграват помощите. Щеше да издуха проекта от водата. Повтарям думите й дословно.
— Мога да си представя, че го е казала — отвърна Стив, — но не мога да си представя да убие някого.
— Откъде знаеш? — попита Виктория, тонът й беше равен.
— Има неща, които интуитивно усещаш у хората.
— И колко добре всъщност я познаваш? — Гласът й още беше неутрален, толкова чист, направо антисептичен.
— Преди да се запознаем, май две години преди да се запознаем, с Делия…
Каква беше думата? Какъв беше изразът, който се използваше напоследък? Но това беше толкова пуберско, а той в крайна сметка беше възрастен мъж, поне хронологически погледнато.
— Скъсахте се от чукане? — предположи Виктория. Услужлива както винаги.
— Ами не само това.
Ах! Сгафи. Защото в действителност отношенията му с Делия бяха ограничени предимно до споделена похот. Жадуваше за сочното й печено прасенце, точно толкова колкото и за сочното й дупе. Качи пет кила за краткото време, през което излизаха. Тя пък искаше да правят секс на открито, понякога това звучеше по-възбуждащо на думи, отколкото наяве, особено след като си набодеш няколко пъти голия задник на борови иглички. Съвокупяването им на дълги разстояния — четири часа път от Маями — продължи три месеца. Или тя вече не можеше да измисли къде да си показва голия задник, или пък на него му омръзнаха печеното свинско и сладките банани. Не можеше да си спомни кое от двете. Така че думите му „не само това“, освен че подвеждаха, неминуемо водеха до следващия въпрос.