— Какво друго, освен секс? — в тона й прозвуча нотка на обвинител, какъвто някога беше. — Как ще опишеш връзката ви?
— Кратка — отвърна Стив. — Ще я опиша като кратка.
— Е, може да ти дойде вдъхновението, когато я разпитваме.
Въобразяваше ли си, или Виктория натърти леко на „разпитваме“?
На екрана за няколко секунди се случиха доста неща. Делия явно се сбогува с Фоулс и Робинсън. После Фоулс й подаде ръка, за да скочи на дока и да покаже лъснати от коламаската крака, докато се отдалечаваше.
След малко вратата на салона се отвори отново и от нея излезе Грифин, като подвикна нещо през рамо на човека, който го следваше. Бен Стъбс. Изглеждаше значително по-добре, отколкото в Спешното. Слаб мъж, около четирийсетте. Кльощави крака под торбестите шорти с цвят каки, издуто коремче под фланелката с якичка, обувки за яхтинг с чорапки. Наистина приличаше на бюрократ от Вашингтон във ваканция.
Още няколко превключвания на камерата и Грифин махна към Стъбс. С едната ръка, после с другата, после с двете. Сърдити жестове ли бяха?
Стив се наведе напред.
— Баща ти караше ли се със Стъбс?
— Не знам. Бях на мостика и радиото беше пуснато.
— Знаеше ли, че баща ти ще спира на острова да си наскубе омари?
В тъмнината до него Джуниър повдигна рамене.
— Изобщо не е споменавал.
На екрана Робинсън и Фоулс слязоха на дока. Така на яхтата останаха трима души, двамата Грифин и Стъбс. После Хал Грифин се качи по стълбата към мостика — капитанът поемаше командването. Стъбс остана в кокпита и се отпусна в един от рибарските столове. Фоулс отново се показа на дока, коленичи наблизо, развърза въжето от кнехта и го хвърли на борда. На капитанския мостик Грифин каза нещо на Джуниър и бащински го потупа по рамото. Джуниър стъпи на перилата и застина за миг като древна статуя, създадена с цел да обожестви човешките форми. Обърна се с лице към водата, беше в профил към камерата. Дори и на зърнистото видео едно нещо се виждаше ясно — проклетата му огромна издутина в банските му.
На екрана Джуниър вдигна ръце над главата си и присви колене. После направи идеална дъга, гмурна се във водата на сантиметри от десния борд и изчезна от поглед.
— Както ви казах и преди, отидох да поплувам.
— Наистина ли? — попита Стив. — Мислех, че се явяваш на кастинг за Ла Кебрада*.
[* Състезание по скокове от 35-метрова скала. — Б.пр.]
— Скалите при Акапулко? Гмуркал съм се от тях, когато бях в колежа. А ти?
— И аз щях, но ме арестуваха в Дейтона Бийч — отвърна Стив. На екрана яхтата препречваше гледката и Джуниър никакъв не се виждаше. — Къде плува?
— Около острова. Пет мили. Правя го всеки ден.
— Когато си свършил с обиколката, камерите трябва пак да са те хванали, нали?
— Щяха, ако бях излязъл на дока — обясни Джуниър. — Но винаги излизам на плажа, а там няма камери.
Което значеше непълно алиби, помисли си Стив.
На дока Фоулс хвърли въжето от кърмата на борда й водата забълбука, когато двигателите запърпориха.
Сега вече бяха двама. Само Хал Грифин и Бен Стъбс на „Форс мажор“, докато яхтата се насочи към залива.
Грифин обърна към открито море. Стъбс стана от рибарския стол и се запъти към перилата, усмихваше се и махаше на някого на брега. След миг лодката излезе от обсега на камерите.
— Това беше — каза Джуниър. — Всички, свързани с Океания, бяха тук.
— Но всички, освен баща ти, слязоха от лодката — отвърна Виктория.
— Това не изключва възможността някой да е намерил начин да се върне на нея — намеси се Стив.
— Добре — каза Джуниър. — Тогава имате Клайв Фоулс, Лечестър Робинсън и Делия Бустаманте. Трима заподозрени.
— Всъщност четирима — отвърна Стив, като гледаше право към Джуниър.
Отровни стрели
13
Старият кади току беше подминал сто и шестия крайпътен камък по пътя към Маями. Стив караше, Виктория седеше до него, а Боби четеше на задната седалка. Баща му беше купил на Боби книга за Хари Потър, но той я беше оставил и си беше взел избрани ранни разкази на Джон Ъпдайк. Малкият магьосник — Боби, не Хари — вече беше минал периода на книгите на Филип Рот.
— „Той се беше загърнал с убеждението — четеше Боби на глас, — че Боби, който беше дарил с такива умения тези нищо и никакви птици, нямаше да унищожи сътвореното, като лиши Дейвид от възможността да живее вечно.“
— Какво, по дяволите, е това? — попита Стив.
— „Гълъбови пера“ — отвърна Боби. — Момче стреля по гълъби в обора на баща си. Разказва се за неизбежността на смъртта.
— Господи, Вик, ти ли си му дала това?
— Боби искаше нещо предизвикателно — отвърна Виктория.
— Какво ще кажеш да си изчистиш стаята? — предложи Стив. — Изглежда голямо предизвикателство.
— Не го разубеждавай да чете хубава литература.
— Или поне веднъж да си напише домашното, а, хлапе?
— Ску-ка! — извика Боби.
— Ами бележката от учителя ти по обществознание? Две мъмрения за неподчинение?
— Попитах го само, щом вегетарианците ядат зеленчуци, какво ядат презвитерианците?
— Никой не обича хлапета, които се правят на големи умници.
— Се-ри-оз-но? — изстреляха в един глас Боби й Виктория.
Хванал с една ръка волана, Стив измърмори нещо под носа си, вбесен на Боби, на Джуниър или дори на нея, помисли си Виктория. Докато гумите трополяха по пътя, се замисли за мъжа до нея. Чувствата, които изпитваше към Стив, бяха толкова объркани. Рядко говореха за отношенията си и никога не бяха ги определяли истински. Бяха се отдали на моногамия, без да правят план за бъдещето.
_Накъде вървим?_
Брак? Стив никога не беше повдигал въпроса. Беше предложил да живеят заедно, но според нея по-скоро за да спестят от карането, а не за да задълбочат отношенията си. Бяха се събрали, докато защитаваха Катрина Барксдейл, която беше обвинена в убийството на съпруга си по време на извратен секс. По това време Виктория беше сгодена за Брус Бигбай, производител на авокадо и пораснал бойскаут. Беше се смяла на флиртуването на Стив и беше отблъсквала всички опити да я свали. В интерес на истината не го харесваше много. Акула в съда, умник навсякъде другаде. Идеята да тръгне с него й изглеждаше нелепа.
Но нещо беше станало. В него гореше весел пламък. Нахлуваше през вратата на съда като ездач на родео, който се спуска през дървената преграда. Битката го зареждаше, несправедливостта го разяряваше.
Повярваше ли веднъж в клиента си, бе готов на всичко, за да спечели. Понякога минаваше границата на допустимото, често дори я изтриваше.
Когато законът не работи… изработи го ти.
Първоначално Законите на Соломон я обиждаха. Дори и сега тактиката на Стив можеше да накърни чувството й за благоприличие. Но беше прав за толкова много неща. Не печелиш дела, като се придържаш сляпо към надписите, издълбани по мраморните корнизи над вратата. Не печелиш, като се позоваваш на прецеденти. „Ваша чест, позовавайки се на достопочтеното дело на Скучния срещу Хъркащия…“
Печелиш, като намираш слабите места на опонента и ги атакуваш. Печелиш с бляскава игра, нюх и когато е възможно — с истината. Адвокатът е воин в съдебната зала, рицар с ръждясали доспехи, който често губи кръв, но никога не се предава. Стив я беше научил да побеждава страховете си.