Според изчисленията му все още имаха време да отскочат до стаята, да се любят и да се срещнат с Грифин в „Луис“. Можеха да го направят под душа, докато се къпеха за вечеря, по метода на Соломон за мултиработоспособност. Искаше само слънцето веднъж да залезе и денят най-после да свърши.
Наблизо двама сърфисти се опитваха да се пуснат по веднъж за последно. Над главите им морските птици се спускаха и кряскаха. Чу как от колоните на бара се носи салса, Силия Круз пееше „Животът е карнавал“.
Абсолютно вярно. Стив смяташе живота си за карнавал, пълен със слънце и морски бриз, като в реклама за бира. Беше по-добре от това да сразиш някоя мегазастрахователна компания със седемцифрена присъда. Не че някога го беше правил, но можеше да си представи. По-добре от това да откраднеш начален удар по време на бейзболен мач в колежа. Както го беше направил срещу „Флорида Стейт“. Естествено, отборът му беше загубил. Ама моментът беше адски як.
— Стив, трябва да поговорим — каза Виктория.
— Абсолютно — гледаше как розовият пояс от облаци на хоризонта посивява. На брега туристите викаха и се радваха, сякаш имаха нещо общо с чудото на нощта. — За какво трябва да говорим?
— За нас.
_Охо!_
Според опита на Стив, когато една жена искаше да говорят _„за нас“_, карнавалът на живота се канеше да събере шатрата си. Набързо прехвърли вероятните си прегрешения. Не се беше държал грубо с майка й, въпреки че Нейно величество не можеше да го понася. Не беше оставял седалката на тоалетната вдигната поне две седмици. Не беше флиртувал с други жени, дори и с екзотичната танцьорка, която беше представлявал в едно доста похотливо и сластолюбиво дело.
— Сега пък какво съм направил? — прозвуча виновно.
Виктория го прегърна през врата и преплете пръсти, докато въртяха с крака из водата в пълен синхрон.
— Държиш се с мен като със секретарка.
О, това ли било! Поне не беше нещо, заради което да го изритат от леглото.
— Не е вярно. Но аз съм старшият съдружник.
— Точно това имам предвид. Не се държиш с мен като с равна.
— Стига, Вик. Преди да се появиш ти, фирмата си беше моя.
— Каква фирма? Соломон и съдружници беше фалшива реклама. Соломон и Лорд е фирма.
— Добре, добре. Ще бъда по-чувствителен към… — Какво? Това беше фраза от доктор Фил или Опра, или от някое женско списание в чакалнята на зъболекаря.
Ще бъда по-чувствителен към…
Подхвърляш го, когато приятелката ти е разстроена. Но е по-добре да знаеш за какво говориш, мамка му!
— Нуждите ти — завърши той триумфално. — Ще бъда по-чувствителен към нуждите ти.
— Никога няма да израсна като адвокат, ако нямам автономия.
— Какво искаш да кажеш?
— Недей да се палиш. Няма да повлияе на връзката ни, но искам да продължа сама.
— Сама какво?
— Искам да си отворя собствена кантора.
— Да развалиш фирмата? — стреснат, той престана да маха с крака и потъна под водата. Тя го сграбчи за косата и го издърпа обратно. — Но ние сме страхотни партньори — бързо каза той и изплю водата като херувимче от фонтан.
Не можеше да повярва. Защо искаше да разтури един печеливш отбор?
— Толкова сме различни двамата. Аз спазвам всяка буква от закона. Ти го прескачаш.
— Тук ни е силата, Вик. Взаимно се допълваме. Ти ги целуваш по бузата, аз ги ритам в топките — като въртеше крака, за да не потъне, той я хвана за рамото и я привлече към себе си. — Ако искаш, ще променя стила си.
— Не можеш да се промениш — ти си такъв, какъвто си. Докато е Соломон и Лорд, винаги ще съм на втория стол. Трябва да си създам име.
За малко не се изпусна и не каза: „Какво ще кажеш за името госпожа Виктория Соломон?“
Но щеше да прозвучи отчаяно. Пък и никой от двамата не беше готов за подобно обвързване.
— Няма да те моля да останеш — каза рязко той. — Щом това ще те направи щастлива, карай соло.
— Сърдиш ли ми се?
— Не, давам ти простор — още един израз, който си беше свил отнякъде. — Демонстрирам ти уважението си и…
Кънтящ рев в далечината.
Какъв, по дяволите, беше този шум?
Джет? Трябваше да ги забранят тези проклетии. Но когато се обърна с лице към хоризонта, разбра, че звукът беше различен. Рев на огромни двигатели.
Моторна яхта се носеше с рев към брега. И. ако не завиеше — право към тях.
От водата беше невъзможно да се преценят нито размерите на лодката, нито скоростта й. Но от звука — гърмящия рев на застигаща лавина — Стив разбра, че е огромна и бърза. Професионална яхта, която става за лов на риба меч или риба тон в открити води. Не за размотаване по брега около плувци, водни колела и плацикащи се хора.
Стив си каза, че трябва да запази самообладание. Кретенът щеше да обърне при кея със знака „Забранено за моторници“. Щеше да вдигне двуметрово миницунами към брега, хората на борда щяха да му ударят по един голям смях и по едно още по-голямо питие.
Хайде де, обръщай вече!
— Стив…
— Не бой се. Някакъв каубой се перчи.
Но лодката не зави и не намали. Напротив, носеше се с пълна сила към тях, навирила бушприт като тънък патрициански нос към небето.
Това вече разтревожи Стив.
Беше на петстотин метра. Подскочи от една вълна, падна и разплиска водата, после пак подскочи. Видя как разпенената вода се стича по корпуса и се плиска върху палубата. Ревът се усили, гърлен баритон, сякаш дузина ферарита форсираха двигатели. Кучият му син сигурно се движеше най-малко с четирийсет възела.
Приближаваше се, носът беше насочен право към тях. След двайсет секунди щеше да ги помете. Сърфистите се пръснаха. Плувците се разкрещяха и зацапаха към брега. Хората на плажа скочиха от шезлонгите си и отстъпиха назад. Спасителят надуваше свирката, заглушаван от рева на двигателите.
Примижа с очи под блясъка на потъващото слънце и видя, че на капитанския мостик няма никой. Лодка без капитан.
— Хайде! — извика Виктория и заплува успоредно на брега.
Стив я сграбчи за глезена и я дръпна. Нямаха нито време, нито възможност за маневриране. Имаха само пет секунди.
— Гмурни се! — нареди й той.
С широко отворени очи Виктория си пое дълбоко въздух.
Гмурнаха се право надолу, като махаха с все сила с крака.
Под водата Стив чу витлата, висок пронизителен звук, който заглуши рева на дизеловите двигатели. Последван от странно усещане, удар в гърдите. Сякаш някой го фрасна с чук в гръдната кост. Миг по-късно чу тракането на бутилконос делфин, но се досети, че това е сонарът на лодката, който го бомбардираше с невидими вълни. Изведнъж тягата на витлата го загреба и го повлече първо нагоре, а после го закопа надолу. Превъртя се със задника нагоре и се удари в пясъчното дъно с рамо, усети как вратът му се изви под болезнен ъгъл. Извъртя се, с широко отворени очи, отчаяно търсейки Виктория, но видя само мътния вихър на пясъка. После зърна крака й, който се носеше към повърхността. Оттласна се с крака от дъното и я последва.
Двамата се показаха над водата точно когато лодката отскочи от пясъчния склон и полетя във въздуха с въртящи се витла. Стив чу писъци от плажа, видя как хората се пръснаха, когато моторницата прелетя над първия ред шезлонги, отнесе покрива от палмови листа на открития бар и помете покритата с брезент съблекалня. Дървеният корпус се разцепи по средата с трясъка на хиляди трошащи се бейзболни бухалки, двете му половини се разделиха перфектно, като черупките на добре строшен орех.
— Вик! Добре ли си?
Но тя вече плуваше към брега.
Виктория не обърна внимание на виковете на Стив да го изчака. Не, старши съдружникът трябваше сам да я настигне. Беше видяла надписа на кърмата, когато лодката излетя от водата: ФОРС МАЖОР IV. Веднага позна името, спомняше си първата _Форс мажор_, дори след толкова много години.
_Как е възможно?_
На място, където повечето яхти се кръщаваха с прозаични двусмислици като „Волен ездач“ и. „Мокри сънища“, — тази лодка можеше да принадлежи само на един човек. В правото „Форс мажор“ беше нещо, което излиза извън контрол. Свръхестествена, неустоима сила. Като мощна яхта… или още по-мощния й собственик.