Точно когато си помисля, че Стив не забелязва, реши Виктория, когато изглежда така, сякаш си мисли за „Делфините“ или за чиния с раци, или за някой мач, в който е откраднал начален удар — и вероятно малко пари, — той ме изненадва.
Нямаше да се отбранява. Като добър адвокат щеше да атакува, щом я предизвикваха.
— Приеми го, Стив. Ти ревнуваш от Джуниър.
— Това е абсурдно. Какво има той, което аз нямам?
Боби се наведе към предната седалка.
— Богат е. Готин е, има плочки и е абсолютен мъжкар.
— Хей, Боби — отвърна Стив, — какво ще кажеш да се върнеш обратно в сиропиталището?
— Никога не съм бил в сиропиталище.
— Никога не е късно, хлапе.
Караха в мълчание няколко минути. После Боби извика:
— Хей, вижте!
Над водата един орел рибар, с нокти забити в риба, прекалено голяма за него, се мъчеше да полети. Втори, по-едър орел, се въртеше като хеликоптер и се опитваше да му изтръгне рибата с нокти.
— Заложете парите си на по-малкия и по-бърз орел — предложи Стив. — Този, който все е оставал гладен като малък.
— Подхождаш с предубеждение към хората — каза Виктория, когато минаха покрай входа на „Оушън Рийв Клуб“, дом за богати наркоманчета. — Смяташ, че всеки, който е раснал с привилегии, е разглезен или мързелив, или деградирал. Затова наистина те дразни, че Джуниър е свестен човек, че го е грижа за хората и природата.
— Не можеш да си обективна към него.
— А какво ще кажеш за теб и Делия Цицоранте Бустаманте? — Сниши гласа си и успя доста добре да изимитира надменния тон на Стив: — „Не виждам Делия да убие някого.“
— Познавам Делия по-добре, отколкото ти познаваш Джуниър. Не си го виждала, откакто е драйфал парчета хотдог на задната седалка на бентлито на баща си.
— Какво значение има? Видя записа. Джуниър скочи от яхтата, преди да напусне дока.
— Точно така. И после къде отиде?
— Да плува.
— Видя ли го да се отдалечава кучешката от лодката?
Тя поклати глава.
— Щом скочи, вече беше извън обхвата на камерите.
— Точно така. И така и не го видяхме да се връща.
— Защото е излязъл на плажа, а не на дока.
— Удобно, нали? Помисли само, Вик. Останалите — Делия, Робинсън, Фоулс — ясно видяхме как напускат лодката. Няма начин да са се върнали, без камерата да ги заснеме. Но Джуниър, който знае, че го снимат, нарочно се гмурка и изчезва.
По радиото „Монотоунс“ настояваха да разберат „Кой е писал книгата на любовта“.
— Какво искаш да кажеш? — попита Виктория. — Че се е качил обратно на борда?
— Дотук това е единственият сценарий, който ми хрумва и който оневинява клиента ни. Джуниър е отличен плувец. Гмурка се спокойно на сто и петдесет метра дълбочина. Той е като онзи комиксов герой…
— Аквамен — помогна му Боби.
— Точно така. Колко му е да се покатери по стълбата за плуване или да се хване за платформата за гмуркане и да се повози на стоп? — попита Стив. — Когато Стъбс влезе в кабината да пикае, Джуниър се качва в кокпита и слиза през задната палуба в котелното. Качва се през люка на кабината и застрелва Стъбс.
— Предполагам, че е цапнал и баща си по главата?
— Не знам. Може. Или може просто да е решил, че баща му ще бъде арестуван за убийство, когато пристигнат в Сънсет Кий. В такъв случай историята, че Грифин е паднал от стълбите, може да е вярна.
И как Джуниър е слязъл от яхтата?
— Лесно. Не са се отдалечавали на повече от няколко мили от брега през цялото плаване от Парадайз Кий. Джуниър е стигнал с плуване до брега, както онзи пътник без билет в разказа на Конрад, който не съм чел. Качва се на колата, която е скрил предварително, и се връща у дома.
— И мотивът за всичко това? Да натопи баща си за убийство?
Стив повдигна рамене.
— Да наследи компанията, вероятно.
— Прилича ли ти на човек, на който му се занимава с компании?
— Добре, какво ще кажеш за това? Джуниър е „целувач на корали“. Той го каза, не аз. Обича рифовете. Чуди се дали Далия няма да се окаже права. Океания ще бъде катастрофа. Когато Джуниър не успява да разубеди баща си, действа радикално, става екотерорист.
— Догадка, изградена върху спекулация и отгоре предположение?
— На това се вика адвокатстване, Вик. Което, нека ти напомня, изисква непредубеденост. Творческо мислене. Свежи идеи. А не ограничено мислене.
— Кой е ограничен? — изстреля тя.
— Не се сещам за ни-ко-го.
Господи, колко мразеше този саркастичен тон!
— Няма да ти позволя да го направиш — твърдо заяви тя. — Няма да провалиш делото на чичо Грифин само защото ревнуваш от Джуниър.
— Морското момче, което точеше лиги по теб, няма нищо общо. А че ти светваше като игрален автомат, когато той се приближеше до теб, наистина ме ядоса, вярно е.
— Стив, чуй ме. Единственият интерес, който проявявам към Джуниър, е свързан с делото.
— Наистина ли?
— Искам да науча повече за баща си. Причините за самоубийството му. Причините майка ми да не говори никога за това.
— И това е всичко? — попита той.
— Това е всичко — отвърна тя, без да е сигурна дали казва истината.
Лекси, Рекси… и Пинки
14
Следващата сутрин беше топла и лепкава, тлъсти сиви облаци бяха надвиснали над националния парк „Евърглейдс“. Сигурен знак за следобедна буря. Стив насочи стария кадилак на изток и се спусна по Макартър Козуей към брега и кантората на „Соломон и Лорд“. Гюрукът беше свален — единственото преимущество, доколкото се сещаше, от това да пътуваш сам.
Предишната вечер Виктория беше отклонила щедрата му покана да сподели леглото му. Остави я пред апартамента й на Брикуел Авеню и би обратно целия път до Къмкуот Авеню в Коконът Гроув. Боби беше събрал броевете на „Маями Хералд“, целите на червени петна от сочните плодове на бразилския пипер, и бяха прекарали нощта сами. След като Боби заспа, Стив остана да седи сам на кухненската маса, да пие бира — не текила за четиристотин долара, Джуниър — и да си блъска главата какво ставаше, по дяволите. Три бири блъскане. Първо, Виктория искаше да развали фирмата. После явното привличане между нея и Джуниър, наричан още Мъжът, на когото най-много му се искаше да боцне вината за убийството.
Виктория грешеше в едно.
_Не ревнувам от Джуниър._
Ревността е евтино, префърцунено чувство, изпълнено с юношески оттенъци и игрички, пуберски игрички. Ревността означава просто сляпо увлечение. Виктория означаваше много повече за него. Ако беше къща, Боби щеше да е основата й, а Виктория — стените. Ако загубеше някого от двамата, покривът щеше да рухне. Защото истината беше, че ги обичаше и двамата и не можеше да си представи да живее без тях.
Паркира пред сградата малко след девет. Нямаше табела, изографисана с „Правни кантори“. Нито месингова плочка със „Соломон и Лорд“. Вместо това разнебитената двуетажна, покрита с избелял зелен хоросан колонада на сградата беше украсена с написан на ръка надпис „Манекените“. Побърза да влезе, твърдо решен, че ще направи всичко по силите си, за да се добере необезпокоявано до втория етаж. Тичане на зигзаг, бягане с препятствия, дори пробиване на път с рамо, ако се наложеше.
Държеше главата си ниско и бързо мина през регистратурата, където привлекателна млада жена със слушалки и микрофон говореше с измислен британски акцент, като казваше на човека от другата страна да не й изпраща албума на дъщеря си, дори и да е била капитан на мажоретките на девическата гимназия. Тя вдигна глава:
— Стивън! Лекси и Рекси имат нужда от теб.
Той направи физиономия и продължи, мина през една вътрешна врата, прекоси фотографското студио и гримьорната с ярки светлини, които биха бланширали и бадеми. Вече се виждаха стълбите, когато чу:
— Стив! — последван от втори пушечен изстрел: — Стив, чакай!
Не спря. Дори и антилопата знаеше, че не бива да спира да си бъбри с лъвовете. Ускори крачка, чувайки чаткането на обувки с марка „Джими Чу“ или някакви други тънки, но безумно скъпи токчета. Висока метър и осемдесет блондинка го настигна точно пред стълбите. Едноличната й близначка беше на половин крачка след нея.