— Очаквах по-голямо съчувствие от твоя страна — отвърна Виктория. — Когато казах на Джуниър за тях двамата, той буквално се разплака.
— Обадила си се първо на господин Слънчев тен?
— Защо толкова се страхуваш от него?
Стив чу задавен рев зад кадилака. В огледалото за обратно виждане видя как един мотор ги застигна, приближавайки се на опасно разстояние. Пътят беше с две платна и линията беше непресечена, но мотоциклетът — виненочервен Харли — профуча покрай тях, мотористът целият бе в черна кожа с шлем а ла Дарт Вейдър.
— Трябваше първо на мен да се обадиш — продължи Стив.
— Джуниър е свързан емоционално с това. Той споделя болката ми.
— Която иска да сподели в леглото ти.
Настъпи мълчание.
Стив чу как гумите на кадилака свистят по асфалта. Харлито беше изчезнало в далечината. Още чакаше Виктория да каже: „Джуниър не ме интересува. Ти си единственият мъж за мен, макар че понякога си най-големият тъпак на света.“
Но тя не го каза, дори и това за „най-големия тъпак“. Реши да направи тактическо отстъпление.
— Виж, съжалявам, държах се гадно.
Пак нищо.
— Ще се опитам да проявявам по-голямо разбиране към това, което преживяваш.
Глуха линия.
— Трябва да поговорим за делото, Вик, ако не сме уволнени.
— Уморена съм, Стив. Ще поспя.
Бягане. Стив никога не беше ходил на терапия или на семейна консултация, нито на семинарите на Дийпак Чопра, но интуитивно знаеше, че за проблемите трябва да се говори. От опит знаеше сигурен метод от четири стъпки за сдобряване:
Говорене.
Прегръдка.
Целувка.
Секс.
От време на време можеше да се пропуснат една-две стъпки по пътя към четвъртата, но жените обичаха да говорят толкова, колкото обичаха да си купуват обувки, така че добре беше да започне оттам.
— Защо не ме изчакаш? — предложи той. — Нощта е прекрасна. Може да се разходим по плажа, да пийнем по едно отлежало уиски.
— Наистина съм уморена.
— Не сме се виждали няколко дни и наистина ми липсваш.
— Аха.
Добре, реши той, да минем направо на въпроса.
— Сърби ме и имам нужда от почесване.
— И то голяма — каза Боби.
— Опитай с пенатен крем — отвърна Виктория и затвори телефона.
Предсмъртна мисъл
23
— Защо винаги се караш с всички? — заби го Боби.
— Аз съм адвокат — отвърна Стив.
— Нямам предвид в съда. С Виктория и дядо.
— Сигурно защото ги обичам, хлапе.
— Тогава защо не им го кажеш и не ги оставиш да правят каквото те искат?
— Протестирам. Това са два въпроса.
— Сериозно ти говоря, чичо Стив. Кога за последен път си казвал на Виктория, че я обичаш?
Стив сви рамене. Нямаше как да каже на едно дванайсетгодишно хлапе, че неговите „обичам те“ обикновено бяха свързани с върховни моменти, предшестващи оргазъм. И сега, като се замисли върху тази тема, бяха ограничили доста любенето напоследък. Като се започнеше от деня, в който лодката на Хал Грифин полетя във въздуха, определено беше настъпил застой в сектора на горещо-сочното. Нямаше съмнение в едно: животът щеше да е много по-хубав, ако Грифин-старши и младши не бяха се появявали въобще.
— И защо не слушаш дядо? — продължи Боби. — Той е по-стар от теб, значи трябва да знае повече, нали така?
— Старецът се заинати за делото.
— Каза, че си смучещ яйца голивамп.
— Щях да отричам, стига да знаех какво е това, дявол да го вземе!
Бяха на моста, който пресичаше Спениш Харбър Ченъл. По ретро станцията „Зомбитата“ питаха „Кой е баща ти?“ и любопитстваха дали е заможен като певеца.
— Виктория казва, че минаваш всякакви граници — продължи Боби. — Какво по-точно значи това?
— Значи, че понякога толкова много я обичам, че навлизам в личното й пространство.
— Затова ли метна по главата ти бухалката с автограф от Джеф Конайн онзи ден?
— Просто си подавахме топката.
— Тогава как се счупи прозорецът?
— Наведох се. Виж, хлапе. Жените понякога са странни. Веднъж месечно за няколко дни им става нещо на хормоните.
— Знам всичко за това, чичо Стив.
— Добре, но има още. Може би е време да те науча на всичко, което знам за жените.
— Давай, имам минутка.
— Сериозно говоря, хлапе. Можеш да се учиш от грешките ми.
Стив се чудеше откъде да започне, когато чу рев на мотор. В задното огледало видя още един чопър. Когато отби встрани, за да му направи път, видя, че е същият, червеното Харли „Скрийминг игъл“, само стомана и хром с Дарт Вейдър отгоре. Кога беше минал покрай тях? Сигурно беше отбил някъде по пътя. Изравни се и подкара успоредно.
— Какво му става на тоя каубой?
— Може да иска да се състезавате.
— На мост с две платна? Кретен! — Стив намали газта, Харлито направи същото и продължи да се движи успоредно. Бяха рамо до рамо, на миля от Биг Пайн Кий и сушата.
Стив даде газ и стрелката на стария скоростомер се заклати към сто, сто и десет, сто и двайсет, двигателят се закашля, после изръмжа като за последно. Моторът ги следваше без всякакво усилие.
— Идиот! — процеди Стив през зъби.
Дарт Вейдър им помаха. Държеше нещо в ръка. Пуска го и по шосето полетяха листове хартия.
— Прави боклук — каза Стив.
Дарт бръкна в торбата под седалката и извади още нещо. Буркан или шише от половин литър.
— Какво, по дяволите, прави? — възкликна Стив.
Харлито дръпна напред, предметът полетя от ръката на мъжа и се разби с трясък в предното стъкло. След секунда прозорецът се покри с черна мазна течност.
— Мамка му! — Стив пусна чистачките. Те само размазаха мръсотията. Без да вижда нищо, удари спирачки, като се опитваше да държи кормилото право, но предната дясна гума се удари в бордюра на тротоара и се спука с гръм и трясък. Стив зави наляво, но джантата на спуканата гума опря в цимента и започна да пръска искри, повличайки кадилака отново към бордюра. Колата се качи върху тротоара. Задната дясна гума се спука, предната дясна броня забърса мантинелата, чу се пробиващо черепа стържене, като от зъболекарска машинка.
— Мамка му!
— Чичо Стив!
Дясната ръка на Стив се протегна автоматично и задържа Боби на седалката. Лявата му ръка стискаше тресящия се волан. Колата скочи от тротоара обратно на шосето и полетя към насрещното платно. Чистачките бяха изчистили достатъчно от мръсотията по стъклото, за да види, че мотора го нямаше. Но нещо много по-страшно се носеше към тях. Осем лъча светлина, които, надяваше се Стив, идваха от една кола, като фаровете й вместо два се виждаха осем, пречупени от чернилката.
Колата в насрещното платно надуваше клаксон и Стив изви веднага волана, но кадилакът продължаваше да поднася наляво и да стърже по асфалта. Докато се бореше с кормилото, Стив долавяше различни звуци.
Клаксона на колата, която се носеше към тях.
Стърженето на джантите на кадилака по настилката.
Собственото си дишане.
Овладя волана, но задницата поднесе наляво. Даде газ — ако удареше спирачки, колата щеше да се завърти — и се помъчи да изправи кормилото. Колата поднесе надясно и когато задницата стигна до средата на шосето, отново се плъзнаха обратно в насрещното.
Следващите пет секунди бяха като на забавен каданс.
Връхлитащата кола зави в лявото платно и забърса кадилака отстрани.
Кадилакът се понесе със задницата напред към тротоара от лявата страна на моста и събори мантинелата.
Докато падаха към водата, Стив притискаше ръка към гърдите на Боби, за да го задържи на седалката. Кадилакът се превъртя наполовина и се приземи странично с плясък, който прозвуча изненадващо тихо.
— Добре съм! Добре съм! — чу се приглушеният глас на Боби, докато колата потъваше, фаровете проблясваха зловещо, жълтеникаво-зелени в тъмната вода.
— Браво, момчето ми! — Стив се опитваше да запази спокойствие. — Ще поплуваме малко.