Колата се понесе надолу, с предницата напред. Фаровете премигнаха и угаснаха. Кадилакът глухо се удари в дъното. Гръдният кош на Стив се заби във волана и главата му се удари в металната рамка на гюрука. Усети силна болка. Чу как водата нахлува. Краката му бяха мокри. Всичко беше черно, освен звездите, които се виеха в главата му.
— Боби?
Той се пресегна към седалката. Момчето го нямаше.
— Боби!
Водата нахлуваше през дупката в гюрука. По-студена, отколкото очакваше.
— Боби? Къде си? Боби!
Стив се забави със закопчалката на колана, но успя да се освободи. Оттласна се към пробития покрив, откъдето нахлуваше водата.
— Боби!
Прехвърли се на задната седалка, търсейки опипом момчето.
Нищо.
Спокойно. Мисли. Добре, Боби е навън. Това е добре. Как, по дяволите, се е измъкнал? Защото щом един може да го направи…
Стив се върна на предната седалка, опита се да отвори вратата. Тежеше цял тон.
Надигна се и ритна затворения прозорец, но в надигащата се вода силата не му стигна.
Протегна се към гюрука. Дупката в чергилото трябваше да е тук някъде. Подаде си едната ръка. Пролуката не беше достатъчно голяма за него. Но Боби, какъвто беше кожа и кости, сигурно бе успял да се провре. Дали беше ранен? Ами течението? Към брега ли щеше да го повлече или в открито море? Опита да разкъса гюрука с две ръце, но не се получи. Страхът го полази. Трябваше да открие Боби и да го изкара на брега.
Водата нахлуваше, въздушният джоб се свиваше. Нямаше избор вече. Стив си пое дъх и провря глава през дупката.
Раменете му се заклещиха.
Опита да се провре, но не успя.
Въртеше тялото си и се извиваше с все сили. Здраво се беше заклещил. Все едно го бяха вързали в усмирителна риза.
Дробовете му горяха, отново се сети за Боби. Беше готов да сключи сделка.
_Добре, Господи, вземи мен. Спаси момчето._
Помисли за баща си. Разкая се.
_Татко, трябваше да бъда по-добър син._
Помисли и за Виктория и колко много я обичаше.
_Вик, от първия ден…_
Дробовете му се предадоха и той нагълта вода. Задави се и започна да се задушава. Когато гръдният му кош се изду и гърлото му се сгърчи, го осени друга мисъл. Ако имаше дробовете на Джуниър, можеше да поживее още няколко минути. Вбеси се, че трябва да умре с мисълта за кучия син, който щеше да утешава любимата му жена.
Сети се за въпроса на Боби? Кога за последен път беше казал на Виктория, че я обича?
_Такъв глупак съм._
_Е, поне предсмъртно мисля за теб._
Защо не беше казал на Виктория колко много я обича? Защо не й го беше повтарял всеки божи ден?
Орлов поглед
24
Виктория стоеше на балкона на апартамента си в хотел „Пайър Хаус“ и пиеше коктейл „Гимлет“ с водка. Точно като еди-кой си. Кралицата пиеше „Гимлет“. Даже беше доста придирчива в това отношение.
— Винаги изцеждай пресни лимони. За да си получиш дозата витамин С заедно с водката.
Явно вършеше работа. Майка й никога не беше страдала от скорбут.
Наближаваше полунощ. Камионите на телевизиите си бяха отишли от паркинга, но щяха да се върнат. От залива духаше прохладен бриз и Виктория пиеше сама. Чудеше се къде ли беше отишла майка й. И чичо Гриф. Не беше виждала нито един от двамата след скандала в апартамента, секунди след като ги беше обвинила за Давид и Вирсавия* и им беше казала, че са виновни за смъртта на баща й.
[* Според библейската легенда цар Давид изпратил съпруга на любимата си Вирсавия на сигурна смърт в битка. — Б.пр.]
Виктория не беше напускала стаята оттогава, с изключение излизането на балкона, за да наблюдава как облаците танцуват по лицето на луната. Обади се на Джуниър и сподели с него подозренията си.
Беше шокиран и наранен и в споделената им мъка тя го почувства по-близък от всякога. Джуниър обеща, че ще говори с баща си и ще настоява да разбере истината.
Нямаше ли ирония във всичко това? Ако баща й не се беше самоубил, вероятно щеше да стане госпожа Виктория Грифин. Нали това искаха и четиримата родители. Тя също го искаше, поне като момиче. Така че, ако изневярата на майка й беше довела баща й до самоубийство, а то беше породило срам и вина, които бяха пратили чичо Гриф да обикаля света… ами не бяха ли виновни любовниците и за провала на предопределения брак? Ефектът на доминото на съдбата.
Главата й не го побираше и определено имаше нужда от още един „Гимлет“.
Секундите минаваха. Или минутите. Или цяла вечност.
Ако съм мъртъв, помисли си Стив, ще усещам ли хода на времето?
Беше тъмно, мокро и студено.
Нещо дръпна Стив и той се раздвижи.
Или пък стоеше на едно място, а всичко около него се мърдаше. Не можеше да определи.
Чу се бълбукане на шуртяща вода. Нещо направи „щрак“ и го удари в гърдите. Или пък не.
Усети вкуса на солена вода, задави се и започна да се задушава. Тънък лъч светлина прониза мрака, сърпът на неземно красива луна.
_Къде съм, по дяволите?_
После отново мрак.
Виктория влезе обратно вътре, но остави вратата на балкона отворена, за да усеща бриза и да вижда бледите лъчи на луната. Преди това беше огледала менюто на румсървиса и беше решила, че не е гладна, после нападна минибара за трети път. Две малки пакетчета солени бисквити, бутилка подсладен лимонов сок — Съжалявам, майко! — и цял куп малки бутилчици водка „Белведере“. Бяха наредени като миниатюрни кегли върху заседателната маса до струпаните папки по делото „Щатът срещу Грифин“. Бутилчиците бяха празни, папките неотворени и непрочетени.
„Що за адвокат си ти?“
Въпросът на Стив отекваше в съзнанието й. Лош адвокат. Както и лоша дъщеря вероятно. Може би бъркаше за майка си и чичо Грифин. Не разсъждаваше трезво. Устните й бяха изтръпнали от водката и луната на нощното небе непрекъснато изчезваше. Или облаците се скупчваха, или тя се беше напила. Или пък и двете.
Чудеше се дали Стив гледа същата луна, докато кара по морската магистрала. Разкикоти се.
Няма как да гледа друга луна.
Надяваше се, че не се е напил като нея.
На бара до басейна под балкона й банда свиреше песни на Джими Бъфет. Нещо за цяла камара работа и шеф темерут. Ако Стив беше тук, щеше да иска да слезе на бара и да пее заедно с тях. Почуди се дали беше вярно, че е ловил риба с Джими Бъфет. При Стив никога не се знаеше.
Спомни се деня, когато яхтата на чичо Гриф се разби на брега. Когато заяви на Стив, че иска да продължи сама. Професионално. Поне така беше казала.
Кой кого заблуждава? И за какво?
Прозрението я лъхна заедно с океанския бриз. Лъжеше и Стив, и себе си. Държеше се като страхливка. Всъщност искаше да сложи край на връзката. Да зареже Стив. Това беше, нали?
Да, по дяволите! Трябваше да следвам шестото си чувство още от началото. И трябваше да послушам Кралицата!
Нима майка й — Вирсавия Лорд — не се оказа права за Стив, въпреки че беше малко груба?
_Скъпа, само ти си способна да намериш евреин, който дори пари не може да изкарва._
Но не материалният успех или липсата на такъв тревожеше Виктория. А това, че Стив беше толкова… — как се казваше? Можеше ли да изрови проклетата дума след четирите коктейла „Гимлет“?
_Необикновен. Неизвисен. Непокорен. Непредсказуем._ И още сто думи, които започваха с „не–“ и които й убягваха в момента. _Неподходящ._ Точно така!
Една от думите на Кралицата. Докато беше момиче, колко пъти беше чувала майка си да казва за някого от приятелите й: „Изглежда доста добро момче. Но е неподходящ за теб, Принцесо.“
Стив беше забавен, предизвикателен и страхотен любовник. И дразнещ, и минаващ всякакви граници и… явно неподходящ. Как изобщо можеше да мисли за него като за вечната половинка? Не, трябваше да скъса с него. Но как да го направи, какво да каже?
Неизвестно поради каква причина — може би защото беше само на няколко пресечки от къщата на Ърнест Хемингуей, или може би защото беше учила американска литература в Принстън — тя се сети за Агнес еди-коя си, милосърдната сестра, която се беше грижила за раните на Хемингуей във Франция. Когато Агнес решава да скъса, тя му пише писмо и му казва, че сигурно са влюбени, защото много се карат.