Виктория се изправи на крака.
— Доскоро, господин Фоулс. Радвам се, че се запознахме, Делия.
Делия продължи да виси на ръката на Фоулс, докато двамата се отправяха към кухненската врата.
— Лека нощ на влюбените! — провикна се Стив.
— Адиос, гадино! — отвърна Делия. — Достатъчно ли си мъж, за да признаеш, че умираш за друг вкус?
— Не говори мръсотии, Делия.
— Имах предвид плодовата ми торта с манго.
— Печката ти е прекалено гореща — извика в отговор Стив. — И кремът винаги става на бучки.
Няколко минути по-късно Стив и Виктория вървяха мълчаливо покрай кейовете и морските птици крякаха над главите им.
— За какво си мислиш? — попита тя. — Освен за кулинарните специалитети на Делия.
— За теб.
— Така ли?
— Опитвам се да разбера какво те мъчи.
— Забелязал си. И какъв е „основателният ти алтернативен сценарий“ за мен.
Пробваше го. Изобщо не си беше дал сметка какво изпитва Делия към него. Дали интуицията му по отношение на нея действаше по-добре?
— Нещастна си от известно време — продължи Стив. — Но така се бях увил в собствените си грижи, че не го забелязах.
— Топло, топло. Продължавай.
— Правиш преоценка на всичко в живота си. Включително и на мен.
— Горещо — отвърна тя. — И какво ще направиш във връзка с това?
— Ще работя върху отношенията ни, преди да си хвърлила сатъра по мен. Или по-лошо — преди да си тръгнеш, без да си го хвърлила.
— Тревога! Пожар! — отвърна Виктория. И се почуди възможно ли е пламъкът на една връзка да гори точно колкото трябва. Достатъчно, за да сготви, без да направи крема на бучки.
Да душиш, или да не душиш
27
В кухнята на баржата си Хърбърт Соломон късаше пресни листа мента и засипваше Стив с въпроси.
— Знаеш ли, че Били Уаху говори за теб по радиото?
— Били Уаху е кретен.
— Някакъв човек се обади и попита защо не си бил изяден от акулите, когато си паднал в канала и Били отвърна, че било от професионална солидарност.
— Кретен, който има нужда от свежи теми.
Беше на другия ден след посещението им в „Хавана Виехо“ и мозъчният тръст на Стив — баща му и племенникът му — разменяха мнения. Докато говореха, Хърбърт използва ръчна преса, за да изцеди сока от стъблата на тръстиката, сладката гуарапо капеше в стъклена чаша, пълна с ледени кубчета.
— Били попита слушателите си дали според тях е било злополука, или някой се е опитал да те убие заради делото на Грифин.
— И?
— Болшинството смятат, че си поредният некадърен шофьор от Маями. — Хърбърт наля здравословна порция ром в чашата, добави малко прясно изцеден лимонов сок, една капка газирана вода и ментови листенца. — Това кубинско момиче има ли нещо общо с нападението срещу теб?
— Няма начин — отвърна Стив.
— Няма начин, Хосе — съгласи се Боби.
— Делия е емоционална, но не би прибягнала до насилие.
Хърбърт опита коктейла си и кимна в знак на одобрение.
— Какво мисли Виктория?
— Казва, че много жени с удоволствие биха ме избутали от пътя.
— Затова ли не остана тук снощи?
— Вик спи по-добре в хотела.
— Аха. Колко време мина?
— От какво?
— Откакто не сте се чукали?
— Боже, татко! Има дете.
— Когато аз бях на твоята възраст, с майка ти го правехме всеки ден. Някои мъже се измъкваха по обяд, за да идат при любовниците си. Аз си отивах у дома за обяд и за един бърз тек със собствената си жена.
— Ако нямаш нищо против, татко, предпочитам да не си ви представям с мама в спалнята.
— Нямаше време за спалнята. Правихме го прави в кухнята. — Хърбърт пресуши мохитото. — Синко, внимавай да не загубиш момичето.
Седнал на масата пред лаптопа си, Боби се правеше, че не чува. Беше открил сайт със сателитни снимки на живо от Флорида Кийс и търсеше нудистки плажове. Стив се беше изтегнал на двойното канапе. Главоболието му се беше превърнало от ревяща лавина в тъпо пулсиране. Над главата му перката на вентилатора раздвижваше влажния въздух.
— Каза ми, че Пинки Любер имал страшни приятели — каза Стив. — Някой от тях да кара „Харли“?
— Копаеш в погрешна леха — отвърна Хърбърт. — Пинки никога няма да застраши живота на дете.
— Има предвид мен, чичо Стив, а не теб. — Боби щракна с мишката и увеличи една сателитна снимка.
— Виж намерих снимка на Пайрътс Коув. Вижда се палубата на дядо.
За миг Стив се зачуди дали Боби не можеше да намери снимка на „Пайър Хаус“, да надзърне през прозореца на стаята на Виктория и да проникне в най-дълбоките кътчета на сърцето й. Щом технологията не можеше, почуди се Стив, как можеше той? Но сега не искаше да размишлява за личния си живот.
— Татко, как така си се лепнал за този боклук Любер?
— Няма да говоря за Пинки. — Хърбърт подаде на Стив питието. — Това ще изцери всичките ти болежки.
— Малко честност ще ми дойде по-добре от мохито.
— Няма нищо по-хубаво от мохито. — Хърбърт надникна през рамото на Боби към екрана на компютъра.
— Гледай само! Ето го каналът. Боби, дали скаридите ще вървят довечера?
— Скаридите не могат да вървят, дядо.
— Добре, дали ще се хващат по-лесно. Изключи това чудо и върви приготви мрежите и фенерите.
Сменя темата, помисли си Стив. Цял живот го беше правил. Удря и бяга. Първо ударът, че ще загуби Виктория, после измъкването за Любер.
Какво толкова криеше старецът?
— Чичо Стив, ще дойдеш ли с нас да ловим скариди? — попита Боби.
— Не — отвърна Хърбърт, преди Стив да успее да отговори. — Чичо Стив има нужда от почивка.
Да души, или да не души.
Това беше въпросът пред Стив.
Заедно с по-големия въпрос.
_Защо баща ми толкова защитава Пинки Любер, човека, дал лъжливи показания и съсипал целия му живот?_
Въпросите идваха по-бързо от отговорите. Отпуснат от рома и демерола, Стив се облегна на пластмасовия шезлонг на кърмата и се загледа в топлата вода. Невидима птица сипеше трели от едно дърво и забележително наподобяваше джиесем мелодия. Хърбърт и Боби бяха взели ферибота към Шугър Кий. Закотвеха ли се веднъж до колоните на моста, щяха да ловят скариди в продължение на часове.
Подобно на прииждащия прилив, мисловният процес на Стив течеше бавно, но неизменно в една посока. Можеше да се разрови като ченге без заповед за обиск.
_Не… не мога да душа из нещата на татко._
_Но… ако татко не разбере… какво толкова!_
_Така че… откъде да започна?_
Ако старецът му някога е бил въвлечен в нещо непочтено, със сигурност не беше изкарал пари от това. Иначе защо щеше да живее на това старо тринайсетметрово корито, правоъгълен кютук от фибростъкло, който стоеше и дремеше в мочурищата на Пайрътс Коув?
Стив започна от горната палуба. Беше открита с извит мостик. Нямаше къде да се скрие нищо. На главната палуба сандъците бяха пълни с рибарски такъми, куки, фенери и навити въжета. Чу извънбордов двигател да бръмчи в залива. Няколко хлапета в моторна рибарска лодка се носеха към открито море като самолет.
Стив се спусна в кабината на Хърбърт, претърси вградените шкафове, разрови купищата каки шорти и избледнели тениски.
Какво всъщност търся?
На стената беше монтирано малко бюро. В дървените отвори бяха натъпкани сметки. В чекмеджето имаше кутия с канцеларски принадлежности и чековата книжка на баща му. Стив прегледа цифрите. Малки суми. Електричество, спиртни напитки, телефонна сметка.
Телефонна сметка.
Платена вчера.
Стив изпразни кошчето за боклук под бюрото. Рекламни материали. Дипляни на недвижима собственост. Известие от Мънроу Каунти за пръскане срещу комари. И… списъкът с телефонните разговори.
Прегледа номерата, разпозна някои. Неговият, естествено. Телефон от Корал Гейбълс, номерът беше на Тереса Тораньо, клиентка и приятелка, която беше наследил от баща си. Имаше доста обаждания до неизвестен за него номер в Маями. Пет обаждания в деня, в който беше взимал показанията на Пинки Любер. Ако се съдеше по времето на разговорите, два бяха преди показанията и три след. Вероятно нищо, но…