Стив набра и зачака.
Жена отговори кратко и ясно:
— Офисът на господин Джоунс.
Джоунс. Това стесняваше кръга.
— Мога ли да говоря с господин Джоунс?
Който и да беше той, по дяволите!
— Кой се обажда?
— Господин Дароу. Кларънс Дароу.
— Господин Джоунс знае ли за какво се отнася?
_Съмнявам се. Дори и аз не знам за какво се отнася._
— Въпросът е личен — отвърна Стив и реши, че е вярно.
— Ако не е съдебен въпрос, ще отговори на обаждането ви чак след шест часа.
_Аха, съдебен въпрос!_
— Получих призовка да се явя като съдебен заседател…
— И се обаждате на началника на администрацията, за да ви освободи от задължението ли?
Началник на администрацията. Едно име изскочи в ума на Стив. Реджиналд Джоунс. Началник на администрацията на Окръжния съд на Маями-Дейд. Беше виждал името му стотици пъти. Беше изписано на всяка призовка, административна заповед и всеки официален документ, който излизаше от съда.
— Исках да кажа на господин Джоунс, че са ми сбъркали името.
— Ще му предам, господин Дароу! Приятен ден!
Стив изпи още едно мохито, макар да се съмняваше, че се казва така, когато пропуснеш захарта, содата, лимона и ментата. Докато пиеше чист ром, се чудеше какво става между баща му и Реджиналд Джоунс.
Джоунс беше един от онези анонимни бюрократи, които управляваха местната власт. Началник с приятен шестцифрен доход на година, името му рядко се появяваше по вестниците, освен ако имаше заплаха за бомба в съдебната палата или приставите стачкуваха. Работата на Джоунс беше да ръководи няколкостотин заместник-секретари, разсилни и ниското ниво на администрацията. Те на свой ред задвижваха целия скърцащ механизъм на съдебната система. Граждански съд, наказателен съд, съд за малолетни, събиране на съдебни заседатели, осиновявания, брачни свидетелства, нотариални актове, данъчни запори. Всички ежедневни правителствени намеси в живота ни.
Хърбърт Соломон нямаше да решава съдебни въпроси. Сега не. Но преди…
Стив си спомни нещо. Беше още дете, обичаше, да ходи в съда, обичаше да се топли от блясъка на властта и авторитета на баща си. Хърбърт Соломон беше главен съдия на единайсети окръг. Пинки Любер беше шеф на Углавни престъпления в щатската прокуратура, главен прокурор в залата на Хърбърт. И заместник-секретарят, който стоеше пред банката, подпечатваше доказателства, ръководеше съда много ловко, беше строен двайсетинагодишен афроамериканец с идеални мустачки. Съдия Соломон явно харесваше младия мъж, канеше го до банката си и в кабинета си. Стив дори си спомняше как баща му даваше напътствия на мъжа в кабинета си.
— Реджи, най-добре кажи на съдебна заседателка номер три да си обува гащи в съда.
— Реджи, тези свидетелски показания имат повече дупки, отколкото пътя към Локсахатчи.
— Реджи, намери господин Любер и му кажи, че ако още веднъж закъснее, ще го пратя на топло.
Младият Реджи трябва да беше Реджиналд Джоунс, сега административен директор на съда. Беше в живота на Хърбърт Соломон много преди съдията да се сгромоляса. Но какво, по дяволите, правеше сега в него?
Грубо събуждане
28
Подобно на крилата богиня, Виктория изви гърба си, разпери ръце и потъна в дълбокото, солено, притеглящо море. Тюркоазената вода се уви като топло кадифе между голите й крака и обгърна голите й гърди.
Изведнъж един мъж — гладък и гол — се гмурна под повърхността и я обгърна със силните си ръце.
Грифин Джуниър.
Беше в полубудно състояние, смътно усещаше, че това е сън. Нямаше значение. По-добре да си го спомня на сутринта. Съдейки по трейлъра, щеше да е страхотен. Само за възрастни.
Стив щеше да прекара нощта на лодката на баща си и тя беше сама в огромното легло в хотел „Пайър Хаус“. Е, почти сама.
_Къде, по дяволите, се дяна Джуниър?_
А, ето го, гмуркаше се към дъното. Изпъваше ръце, размахваше крака и… о, Боже!… Чукът между краката му. Прорязваше водата, оставяше собствена диря — същински кил на едномачтов платноход.
_Върни се, Джуниър. Скоро ще съмне и спящото ми аз е адски възбудено._
Виктория се замисли как точно диша, като е под водата. После реши, че най-вероятно е сирена и всичко беше наред.
Джуниър се показа в едър план — изстреля се като торпедо от дълбините. Държеше нещо в ръка. Стрида.
Умът на Виктория се носеше като водорасли по течението. Стив обичаше стриди с бира. Кралицата обичаше стриди с перли.
_По дяволите, забрави ги, остави се на съня да те носи._
Джуниър отвори стридата с голи ръце. Каза й нещо. _Гъла-гъла_, от устата му се понесоха балончета. В стридата имаше страхотен пръстен. Изящни триъгълни скъпоценни камъни ограждаха огромен четвъртит диамант.
Достоен за принцеса. Естествено.
Джуниър отвори уста и изгългука още нещо. Скапана подводна акустика!
— Какво казваш, Джуниър? Искаш да се ожениш за мен ли?
— Искам да те изплющя под водата — отвърна ясно Джуниър, само че с гласа на Стив.
По дяволите, Стив! Промъкваш се и в съня ми.
Тогава чу нещо. Плясък. Не от скачаща риба, която се мята обратно във водата. Нещо от сушата, познат звук. Тихо тупване, сякаш нещо плоско падна на килима.
Нещо се раздвижи. Леглото й беше в издигнатия край на стаята. Едно стъпало и десетина метра я деляха от работната й маса, покрита с папки. Отстрани беше плъзгащата се врата на балкона. Видя силует на човек да се очертава на стъклото, осветен отзад от лампите на басейна отдолу.
_Боже, будна съм и това се случва наистина!_
Фигурата се наведе, вдигна една папка от пода и я постави обратно на масата.
_Трябва ли да викам? Да скоча и да се отбранявам?_
Сърцето й щеше да изскочи. Беше парализирана от страх. Сдържа дъха си, после издиша толкова шумно, че натрапникът със сигурност я беше чул.
Оръжие. Трябваше й оръжие. Ножици. Химикалка. Каквото и да е. Но какво имаше? Часовник с радио. Книга с меки корици. Възглавница.
Беззащитна. Лежеше под чаршафа, облечена само с копринена камизола до кръста.
Шумолене на хартии. Натрапникът отвори една папка. Малък лъч от миниатюрно фенерче.
_Давай! Открадни каквото искаш. И си върви._
Очите й бяха станали като котешки, слухът й се беше изострил до краен предел. Леглото се беше превърнало в пещ. За миг се обля цялата в пот. Капчици пот като солени сълзи се стичаха по лицето и врата й. Едвам си поемаше въздух, гърлото й беше пресъхнало и свито.
_О, боже! Не кашляй!_
Неволен спазъм я разтресе и тя се изкашля шумно. Миниатюрното фенерче угасна. Цяла вечност — ни движение, ни звук. Силуетът стоеше като статуя до масата, Виктория лежеше замръзнала под чаршафите.
_Дишай. По дяволите, дишай! Или пак ще се закашляш._
Видя как фигурата тихо се приближава към леглото.
_Олеле! Ами сега какво?_
Мускулите й бяха толкова стегнати, та чак се уплаши, че няма да може да помръдне. Ставите й се бяха вкаменили като дърво.
_Хайде, трябва да се отбраняваш!_
Нямаше да се остави да я изнасилят. Или пребият. Или убият. Побесня. Натрапникът беше само на няколко крачки разстояние. Когато се приближеше достатъчно, щеше да скочи върху него. _Цели се в очите! Издери ги!_
Сви пръсти като нокти на граблива птица.
Още една стъпка. Оставаха още две и…
_Викай и скачай._
Щеше да изкрещи, за да го стресне, и после да издере лицето му.
Нападателят спря на една крачка разстояние. Чу дишане, този път не беше нейното. Можеше ли да види в тъмното, че очите й са отворени?
Обърна се и мина покрай масата. Чу как балконската врата се плъзга отново. Преброи пет секунди, после скочи от леглото и се затича към вратата. Затръшна я и я заключи, пусна резето в дупката на жлеба.