— Това не е саламандър, шерифе. Това е коралова змия. Някой се опита да ме убие.
— Може и така да е, а може и да не е така — взе да разсъждава Раск.
Прекалено добродушно, за да се понрави на Виктория. Около шерифа се носеше мирис на канабис. Или Раск току-що беше заловил цял товарен кораб с марихуана, или беше изпушил една цигарка по пътя.
— Уилис, трябва да се съглася с Вик — каза Стив. — Някой е влязъл и е пуснал змията в банята.
— Вероятно е така — съгласи се Раск, — но госпожица Лорд е можела да стигне до болницата за десет минути. Има бая време, а и там са свикнали да се оправят с ухапвания от змии. Ако го е сторил някой местен, е бил наясно с това.
— Какво искате да кажете, шерифе? — попита Виктория. — Че на практика е било шега? Като гущерите в тоалетната?
— Виждали ли сте някога жена, ухапана от малък алигатор по задника? — попита Раск.
Зашеметяващ, лишен от всякаква логика довод, помисли си Виктория. Тревата беше виновна.
— Парка на остров Сток. — Раск кимна, докато си спомняше. — Жената сяда във ваната, решава да се понакисне малко, за да си изреже мазолите. Мъжът забравил да й каже, че е хванал малък алигатор сутринта. Не се знае дали е искал да го яде, или да си го гледа. На задника й имаше трийсет шева, помня го добре.
— Шерифе, някой изхвърли Стив от моста. Сега някой друг пуска отровна змия в банята ми. Има някаква връзка, не мислите ли?
— Връзка — да. Опит за убийство — не. Както казах и на Стив преди, ако някой е искал да го убие, нямало е да хвърли масло по стъклото му. И този, дето се е промъкнал в стаята ти, със сигурност е можел да те убие, ако е искал.
— Искат да ни объркат — каза Стив. Запъти се към минибара и се опита да го отвори, но Виктория беше скрила ключа, за да не може майка й да пие алкохол за нейна сметка. — Искат да объркат защитата на Грифин.
— Което означава — прекъсна го Виктория, — че същият човек се опитва да накисне и чичо Гриф.
— И най-вероятно е истинският убиец — допълни Стив.
— Не мога да коментирам — отвърна Раск. — Моята позиция трябва да е, че вашият човек е виновен.
— Вик, повече няма да спиш сама — предупреди я Стив.
— Баржата е прекалено малка — отвърна тя. — Трябва да работя някъде.
— Тогава аз ще се пренеса тук.
Не му отговори веднага.
Как да му го каже?
— Имам нужда от лично пространство, Стив.
— Добър опит, тигре — жегна го Раск.
— Тогава й осигури полицейска закрила, Уилис. Двама полицаи всяка нощ. Един в коридора, един под балкона.
— Не знам, Стиви. Бюджетът ни съвсем е орязан…
— Уилис, това е важно за мен, ясно?
— Господи, Стив!
— Баща ми също би настоял.
Изигра си коза, помисли си Виктория. Нали Уилис Раск дължеше кариерата си на Хърбърт Соломон, който го беше измъкнал преди много години?
Раск въздъхна.
— Добре, да бъде както искаш.
— Аз не искам — каза Виктория.
— Не ме е грижа — отвърна Стив.
— Чуваш ли какво ти казвам? Не искам полицейска закрила.
— Нямаш думата, сладурано.
— Как ме нарече?
— Дръж полицаите тук, Уилис — инструктира го Стив. — Прати и Националната гвардия, ако се наложи.
— Не може да командориш така — правеше се на ядосана, но дълбоко в себе си беше доволна от начина, по който Стив беше поел нещата в свои ръце. Загрижеността в гласа му. Въпреки всички съмнения, които хранеше по отношение на връзката им, в едно винаги щеше да бъде сигурна: Стив я обичаше искрено и дълбоко.
Шерифът се наведе и опъна змията по дължина.
— Дали кожата ще стигне за едни ботуши, а Стиви?
— Аз си мислех по-скоро за куфарче — отвърна Стив и клекна до него.
— Забравете и двамата — нареди Виктория. — Някой друг вече си я заплю.
Знакът на победата
29
Час по-късно шериф Раск прибра мъртвата змия в хладилна чанта и обеща да я изпрати по „Федерал Експрес“ до кожаря на Айрини веднага щом бъде премерена, фотографирана и анализирана като веществено доказателство. В девет сутринта Виктория и Стив вече пътуваха на север към Парадайз Кий.
На Стив му кипеше отвътре, разтърсваха го противоположни емоции. Облекчение, че Виктория е добре. Вина, че не беше там да я защити. Вина и за още нещо. За измамата.
Не й беше казал, че е преровил боклука на баща си. Знаеше, че нямаше да одобри; фразата „нарушаване на неприкосновеността“ веднага изникна в ума му. Така че нямаме да каже нито дума за тайнствените обаждания на баща си до Реджиналд Джоунс, административния шеф на Областния съд. Трябваше да проведе разследването сам.
Джоунс към Любер към Соломон.
Звучеше като двойна комбинация, като неговият старец имаше началния удар. Но какво, по дяволите, се беше случило в съда преди двайсет години с всичките тези смъртни присъди? По онова време съдът приличаше на кошер, изпълнен с малки битки и мазни адвокати, алчни агенти, отпускащи гаранции, и корумпирани ченгета, пъплещи из коридорите. Председателстващи над мръсните дела, кацнали на по-високо ниво във всяка съдебна зала, бяха господарите на имението, облечени с роби — някои почтени, други некадърни и трети открито подкупни.
— Бърлога на измама и лъжа, която аз ще разчистя — това беше провъзгласил Хърбърт Соломон, когато един колега юрист го беше предложил за главен съдия на Окръжния съд.
Но какво се беше случило? Какво беше сторил Хърбърт тогава, че сега се страхуваше от Любер? Реджиналд Джоунс беше връзката между двамата мъже, буквално седеше между тях в залата. И какво общо имаше Джоунс — прохождащ заместник-секретар — с всичко това?
Днес Стив възнамеряваше да открие. Беше решил да наеме кола, да иде до Маями и да се отбие до кабинета на Джоунс. Да удари по масата и да получи някои отговори. Или пък не. След случката в хотелската стая на Стив не му се искаше да оставя Виктория сама. А тя настояваше да разпитат Клайв Фоулс. Джоунс трябваше да почака.
Според Стив и Фоулс си имаше вътрешни конфликти. Разкъсван от любовта си към Делия Бустаманте и кораловия риф, от една страна, и дълга си към Хал Грифин — от друга. Но Стив нямаше представа кой беше спечелил при дърпането на въжето.
Виктория изключи мобилния си телефон, когато с нейния металик миникупър наближиха виадуктите към Парадайз Кий. Репортери се обаждаха от ранни зори с въпроси за нападението на змията. Радиото беше настроено на шоуто на Били Уаху, самопровъзгласилия се министър-председател на република Конко.
— На двамата адвокати от Маями явно хич не им върви. Първо Соломон пада от моста, после Лорд за малко не е ухапана от змия. Двамата са адвокати на авантюриста Хал Грифин и бедите ги следват като мухи потна свиня. Питате дали на Соломон и Лорд няма да им се види малко нанагорно, когато започне делото.
— Това копеле опорочава избора на съдебни заседатели — оплака се Стив.
— Не се тревожи. Ще отсея тези, които не стават, при подбора.
Стив я погледна и се разсмя.
— Какво? — попита тя, без да сваля очи от пътя.
— Беше страхотно. Каква увереност само! Ако има проблем при избора, ще го оправиш. Хареса ми.
— Научила съм го от теб. Не знаеш ли?
— Знам, разбира се. Просто се радвам да го чуя.
По средата на сутринта в този ветровит слънчев ден Фоулс разказваше разпалено за смелия си дядо и Стив се преструваше, че го слуша с интерес. Класически адвокатски трик. Не отиваш направо да питаш: „Видя ли клиента ми да държи димящ пистолет над трупа на жертвата?“ Намазваш свидетеля като препечено хлебче, докато остане убеден, че човекът с пистолета изобщо не е приличал на клиента ти, а дори и да е бил той — действал е в самозащита, а дори и да не е, жертвата е била кучи син и е заслужавала да умре.
Постигаш го, като си наденеш физиономия на добър слушател и се опитваш да не задремеш, докато свидетелят скача от една нелепа тема към друга. Наградената му колекция с пеперуди. Слюнкоотделящата й рецепта за бисквити с мармалад. Или в конкретния случай: геройските подвизи на Хорас Фоулс, подводничар от флотата на Нейно величество по време на Втората световна война.