Раздразнението на Стив нарастваше с всеки изминал момент. Яд го беше на Грифин, баща и син. Яд го беше на Виктория, че беше избрала тях, а не него. Яд го беше и на Айрини Лорд. Можеше да си представи в каква посока тласкаше единственото си дете.
„Принцесо, не върши нещата наполовина. За бога, изритай го и от леглото си.“
Но най-вече го беше яд на Хърбърт. Защо поне баща му не застанеше на негова страна? Естествено, старият мишелов беше подкрепил Виктория. А и делото за реабилитирането му! Можеше все пак да покаже някаква благодарност. Вместо това се опитваше да го саботира. Като не си даваше сметка, че така само още повече нахъсваше Стив.
Може би просто трябва да зарежа цялата работа. Но ако го направя, никога няма да разбера истината.
Какви тъмни тайни бяха заровени в съдебната зала на съдия Хърбърт Соломон? Залата, в която работеха Пинки Любер и Реджиналд Джоунс. Какво беше сторил баща му, че се отказа от съдийството и адвокатската професия без бой?
_И сега, две десетилетия по-късно, от какво толкова се страхува моят старец?_
Което повдигна и друга мисъл. _Защо удрям с глава стената?_ Отговорът дойде бързо и го накара да се почувства неловко. Дълбоко в себе си Стив знаеше, че иска да е герой в очите на баща си. Неутолимата да за одобрение.
_По дяволите, не, няма да оставя делото на баща ми. Ще му покажа. Ще му върна разрешителното и непрекъснато ще внимавам да не пострада._
Без процеса за убийство можеше да удвои усилията си за делото на Хърбърт Соломон.
— Тате, какво прави Реджиналд Джоунс?
— Кой?
— Момчето, което стоеше пред банката ти, подчертаваше, подпечатваше, прошнуроваше.
— А, Реджи. Добро момче.
— Момчето е станало административен началник на окръжния съд.
— Браво на него! Какво прави?
— Нали и аз същото те питам?
— Откъде да знам аз, по дяволите? Да не би да съм повдигал дела наскоро?
По радиото пуснаха реклама за набиране на средства, говорителят настояваше, че цивилизацията щяла да се срине, ако всеки слушател не даде петдесет долара за чаша кафе. Стив се пресегна да го смени, но баща му го плесна по ръката.
— Какво общо има Реджиналд Джоунс с теб и Пинки Любер? — попита Стив.
Хърбърт Соломон гледаше право напред, а Стив изучаваше профила му. Дълбоки бръчки около устата, лунички от слънцето, гъсти кичури бели косми стърчаха от ушите.
— Не знам за какво говориш, синко.
— Тогава защо още се чуваш с Джоунс? Пет обаждания в деня, в който взимах показания от Любер.
— Пикльо такъв! Ровил си в нещата ми.
— Преди двайсет години, когато Любер спечели всичките процеси за убийство, Джоунс ти беше секретар. Какво сте направили тримата, дявол да ви вземе?
— Нищо. И ако бях на твое място, нямаше да си бъркам носа в чужди работи.
Алтернативно пледиране. Стар адвокатски трик. Никога не съм ти взимал назаем косачката. Но дори и да бях, беше си счупена, когато ми я даде.
— Ще призова Джоунс и ще му взема показания.
— Защо не си гледаш твоята градина и не престанеш да влизаш в моята?
— Защото ми дължиш отговори.
— Нищо не ти дължа. Това е моят живот, не твоят.
— Това е наследството, което ми остави. Аз съм Стив Соломон, син на опозорен съдия.
— Преживей го. Аз го преживях.
— Кажи ми защо не искаш да ти върна разрешителното. Ако си мръсник като Пинки, искам да знам.
Хърбърт удари спирачки и зави към една бензиностанция, колата спря със скърцане на сантиметри от колонките.
— Слизай!
— Какво?
— Чу ме. Ще се прибираш пеш.
— Луд ли си? До Гроув има петнайсет километра.
— Гадна работа. Щом не ме уважаваш, махай се оттук!
Стив се огледа наоколо. Шест платна с коли. Нудистки бар и магазин за тасове — от едната страна на улицата, магазин, закусвалня плюс гледане на ръка, видеотека и фризьорски салон за кучета — от другата. Не беше модерен морски курорт.
Отвори вратата, обърна се към баща си и каза:
— Ще разбера какво си направил.
— Защо? Кажи ми защо, по дяволите.
Стив не му отговори. Не можеше да го каже на глас. Но си го помисли.
За да ти докажа, че мога.
Законите на Соломон
9.
Хората, които познаваме най-дълго, често познаваме най-малко.
Слуга на обществото
34
На волана на новата си кола Стив се състезаваше с Рекси и Лекси по Оушън Драйв. Караше яйцевидния смарт — по-голям от айпод, по-малък от задника на нападател, — а близначките се носеха с кънките си. Нечестно състезание. Лекси с Рекси го водеха с две дължини на колата.
Беше на другия ден след като Стив се беше прибрал на автостоп у дома с любезен, но ухаещ на септична яма шофьор на камион. Сега на път за офиса Стив натисна педала до метала — или пластмасата? — и малката немска кола се изравни с дългокраките кънкьорки.
Стигна до сградата на „Манекените“ пръв благодарение на един полицай на колело, от типа на спасителите по плажа с къси панталони и риза с еполети, който спря близначките. Официалното нарушение беше пързаляне с превишена скорост, но ченгето явно искаше среща с дългокраките нарушителки, които бяха облечени със срязани дънки и горнища на бански.
Стив спря смарта перпендикулярно на бордюра, побра се чудно на мястото за паркиране, без да пречи на движението. Двуместният автомобил беше взет назаем от Пепе Фернандес, клиент, чието основно занимание беше да краде карго контейнери със замразени скариди от пристанището в Маями. Начинанието беше губещо, защото Фернандес рядко успяваше да продаде плячката преди да се е разтопила в гадна ракообразна слузеста каша. Напоследък Фернандес с още двама авери беше започнал да задига вносни коли, като буквално ги вдигаше от дока и ги мяташе на чакащите коловози. Това, естествено, ограничаваше големината на колите, които можеха да откраднат, и в резултат се бяха снабдили с цял склад смартове. По принцип Стив щеше да се чувства виновен да кара крадена кола, но смартът харчеше пет пъти по-малко от стария му кадилак, така че прие действията си в полза на околната среда.
Миг по-късно беше в офиса си на втория етаж с гледка към контейнера за боклук. Беше възнамерявал да сложи табелка на вратата:
M frame
СОЛОМОН И ЛОРД
АДВОКАТИ
Но така и не стигна до нея. Сега беше прекалено късно.
— Имаше да разписваш чекове — осведоми го на влизане Сеси Сантяго.
Сеси беше в обичайната си поза, правеше набирания от лежанката пред бюрото, което рядко използваше. Беше с униформата си — шорти от ликра и потник, реквизитът включваше три обици на едната вежда.
— Какви чекове? — попита Стив.
— Съдебен репортер. Кредитни карти. Заплатата ми.
— Не ти ли плащах скоро?
Тя остави лоста на стоянката и седна.
— Преди два месеца. За работа отпреди два месеца. Дължиш ми един милион долара.
— Уреди ли ми среща с Реджиналд Джоунс?
— Не, не можах. Секретарката му каза, че е на конференция целия ден.
— Ами утре?
— Среща на окръжната комисия.
— В четвъртък тогава?
— Обществени дела в новата съдебна палата в Суйтуотър.
— Страх го е.
— Зает е. — Сеси легна на лежанката и започна коремни преси.
— Тримата са замесени. Баща ми, Пинки и Реджи.
— В какво, шефе?
— Не знам. Нещо лошо.
— Лошо? Не и баща ти.
— Не съм толкова сигурен. Но започвам да си мисля, че родителите ни — хората, които познаваме най-дълго, познаваме най-малко, Сеси.
— Колко силно си удари главата, когато смрадливата ти трошка падна от моста?
— Не започвай и ти.
— Искаш да загубиш и баща си ли?
— Какво значи това „и“?
— Виктория. Прогони я. Глупак! Много глупаво, шефе.