Следобеда Стив седеше в приемната на шефа на съдебната администрация и четеше вълнуващата статия „Как да се справим с кубичните форми в офиса на 21 век“ в списание, наречено „Общински администратор“. Стените бяха покрити с грамоти от „Ротъри Клуб“ и „Киванис Клуб“ и снимки на греещия от щастие Реджиналд Джоунс с разни политици, всичките с дежурните лентопрерязващи властораздаващи усмивки. Губернатор Джеф Буш тук, сенатор Кони Мак там. Местни деятели също. Джоунс беше афроамериканец, който явно си падаше по италиански костюми и копринени жакардови вратовръзки, с кърпичка в горното джобче и подбрана в тон риза. Веднага се сещаш за думата „елегантен“.
Беше търкал секретарското бюро в залата на съдия Соломон преди толкова много години. Пинки Любер се беше разполагал на прокурорската банка много преди да стане мошеник и лъжесвидетел. Сега Хърбърт Соломон тайно се обаждаше на Джоунс и беше адски бесен, че Стив го изобличи. Какво, по дяволите, ставаше с тези тримата — Бермудския съдебен триъгълник?
Стив вече беше ударил две чаши машинно масло от кафе машината в коридора. Провери телефона си за съобщения от Виктория. Нищо. Нямаше уговорена среща, но репетираше какво щеше да каже на Реджиналд Джоунс, ако имаше честта да го види. Можеше да започне веднага да блъфира.
— Знам всичко за теб, Пинки и моя старец.
Или може би да се направи на добрия син:
— Можеш да ми се довериш, Реджи. Просто се опитвам да помогна на баща ми.
Или дори заплаха:
— С мен ли искаш да говориш или със съдията?
Но досега не му се беше отворила възможност да говори с никого. Господин Джоунс беше на конференция според секретарката, чиято работа беше да не пуска безделници, терористи и случайни адвокати в светая светих на шефа си.
След като мина достатъчно време и карантината падна, една привлекателна жена с бежов бизнес костюм се появи и помоли Стив да я последва. Минаха набързо през един коридор, натъпкан със заместник-секретари, паркирали задници пред компютрите, които правеха там каквото правеха, за да работи местната съдебна система. В края на коридора жената го остави в една заседателна зала с източно изложение. Когато влезе, пред Стив се разкри Бискайският залив с остров Фишър и Маями Бийч в далечината. Видя и два лешояда. Единият беше кацнал на перилата пред прозореца, другият беше вътре, седнал на заседателната маса.
— Пинки, какво, по дяволите, правиш тук?
— Същото, което правя от години — отвърна Любер. — Помагам на приятелите си.
Лешоядът навън разпери крила и отлетя. Стив седна на един стол.
— Къде е Реджи Джоунс?
— Забрави за него. Той няма нищо за теб. Но аз имам. — Пинки се наведе през масата. — Имам име. Чери Конклън.
— Кой е той?
— Онази вечер е бил в „Алабама Джак“, напил се е като свиня и е хвърлял стотачки.
— И какво от това?
— Споменах ли, че краката му са криви, щото не слиза от червеното харли, което бил паркирал отвън?
— Продължавай нататък.
— Разправял наляво-надясно за най-лесните десет хиляди, които бил изкарал в живота си. Да прекара някакво копеле със стар кадилак.
— Чери Конклън — промърмори под носа си Стив. Опита се да открие нещо в името, което да му навее някакъв спомен. Нищо не се получи.
— Освен ако родителите му не са били кретени, което не изключвам — допълни Любер. — Предполагам, че Чери е прякор.
— Нещо друго?
— Да. Хвалел се колко бързи били ръцете му.
— Бързи ръце? Не разбирам.
— Разправял, че ловял змии с голи ръце и ги продавал на развъдниците. Бил хванал цяло гнездо коралови змии миналата седмица в Краб Кий.
— Кучият му син! — Ако беше вярно, Конклън го беше избутал от моста и бе сложил змия в хотелската стая на Виктория. — Нещо друго? Опиши ми как изглежда?
— Трийсетинагодишен. С брада. Почернял. Защото работи навън, а не защото ходи на плаж. Не е постоянен клиент в „Алабама Джак“. По-скоро живее някъде на юг от Кийс.
— Откъде знаеш всичко това?
— Както и преди ти казах, смазвам колелата, хлапе.
— Кой е наел Конклън?
— Давам ти луната, ти искаш да ти сваля и звездите ли? Това е всичко, което знам.
Стив щеше да се обади на шериф Раск, да му даде информацията и да види какво щеше да излезе от нея.
— Пинки, защо ми казваш всичко това?
— Защото те помня като сополиво хлапе, преди да станеш сополив адвокат. И обичам стареца ти.
— Какво искаш в замяна?
— Ти как мислиш?
— Няма да оставя делото на баща ми. Ще му върна разрешителното.
Пинки въздъхна.
— Хърб смята, че си адски добър адвокат.
— Не, не смята.
— Може би не го казва. Но ти се възхищава. Проклетата ти упоритост вероятно му напомня за него самия. Проблемът е, че си прекалено вътре в това дело. Прекалено много чувства влагаш в него. — Пинки пусна една усмивка, от което бузите му се набръчкаха, а очичките му заприличаха на цепки. — Също както и в делото на Хал Грифин.
— Явно знаеш доста за човек, изгонен от всички съдилища в щата.
— Знам, че Грифин те е уволнил. И си го заслужил. Гледаш на делото през онази си работа и не виждаш по-далече от сина плейбой. Нищо не обърква така мозъчните клетки както една жена.
— Откъде знаеш? — Но тогава се сети: Имаше само един начин. — По дяволите, баща ми е говорил с теб!
— А, не закачай Хърб. Той те обича повече, отколкото заслужаваш. — Любер извади кубинска пура „Робусто“ и облиза връхчето й с розовия си език. — Какво те кара да мислиш, че този подгизнал гларус е убиец?
— Иди питай баща ми — прозвуча сърдито. Чувстваше се объркан. Баща му снасяше информация за делото Грифин, Реджи Джоунс отказваше да го види, но викаше Любер да му подхвърли кокал. Какво, по дяволите, ставаше?
— Знам теорията ти — продължи Любер. — Синът се страхува, че богатият му стар баща ще загуби семейното имане, ако Океания потъне. Това е негативен мотив. Много ще ти е трудно да убедиш съдебните заседатели. Някой без криминално досие премахва човек, за да попречи на евентуално бъдещо събитие, което може да се случи, а може и да не си случи. Прекалено неопределено. Съдебните заседатели обичат доказателства, които могат да пипнат с ръце.
— Тогава кой според теб е убил Бен Стъбс?
— Де да знаех! Проследи ли зелената пътечка, както те посъветвах?
— Опитах. Все още не се знае откъде са дошли четирийсетте хиляди в хотелската стая на Стъбс.
— Ако питаш мен, малкия, който е дал на Стъбс сухото, е наел и Конклън да те бутне от моста и да накара гаджето ти да се разтрепери от страх. И който и да е този човек, мотивът му е положителен, не отрицателен.
— Някой, който ще изкара купища пари, ако Океания потъне — каза Стив.
— Точно за това говоря.
— Ако открия кой е наел Конклън, ще намеря кой е убил Стъбс.
— Обзалагам се.
— И не искаш нищо в замяна на тази информация?
Пинки се ухили и бутна стола си назад.
— Естествено, че искам, малкия. Когато му дойде времето, искам да постъпиш умно.
Кукла, просяк и пират
35
— Знаете ли колко пари ми коства лудият ви клиент! — избоботи Лечестър Робинсън. — Милиони!
— Смятате, че Хал Грифин е виновен — каза Виктория.
— Кой друг може да го е направил? Не ми пречи това, че Грифин е подкупил хартиения плъх Стъбс. Такива работи стават всеки ден. Но да го убие? Какво си е мислил, да се продъни вдън земя дано?
— Кой е казал нещо за подкупи? — Искаше да разбере какво точно знае.
— Така е по тези места — каза Робинсън. — Не можеш да се изпикаеш в Таверние, без да се чуе по тръбата в Маратон.
Виктория беше виждала Робинсън на записа от охранителните камери в дома на Грифин. Заедно с Делия Бустаманте, Клайв Фоулс и Грифин Джуниър, беше на борда на „Форс мажор“ преди да отплава за Кий Уест. Технически погледнато, това превръщаше Робинсън в заподозрян в убийството на Стъбс. Но също както и останалите, той беше заснет да напуска лодката преди тя да се отдели от дока.