Четирийсет и пет годишен, Робинсън носеше тежки работни обувки, оцапани с масло шорти и хавайска риза на цветя. Афроамериканец с червеникавокафява кожа като полиран махагон, с добре поддържани мустаци и силно прошарена коса, която се виеше на ситни къси къдрици. Докато говореше, пореше с пръст въздуха, все едно поставяше препинателни знаци.
— За мен нямаше значение дали Океания щеше да докарва пари. Щеше да ми плати разходите плюс трийсет процента отгоре за платформите — махна към таблото, на което висяха скици на плавателно средство подобно на танкер. — Сега какво имам? Заради всичките пари, които потроших за планове, и цялата работа, която отхвърлих, ще извадя голям късмет, ако не фалирам!
Присви широките си рамене, сякаш искаше да каже: „Но какво може да направи човек?“
Намираха се в склада, в който се помещаваше офисът на компанията на Робинсън „Шлепове и влекачи“, близо до доковете на Кий Уест. Дълга, ниска сграда от нагъната ламарина, вътре миришеше на бензин и метал, беше пълно с машини, които Виктория не познаваше. Освен това складът беше претъпкан със стотици малки предмети като антикварен магазин. Антични морски артефакти, скулптури, произведения на изкуството. Покрай едната стена от пода чак до тавана имаше библиотека. На другата висеше карта на Карибите с Куба — много по-голяма от реалната, надхвърляща мечтите дори на Фидел Кастро. Отстрани маслена картина на огромна розова къща с кули и бойници. Зад бюрото на Робинсън висеше колекция от ръждясали мускети, ятагани и саби.
По средата на склада стоеше древно издълбано кану, подпряно на две подпори. Приличаше на индианско и явно в момента го реставрираха. Пръсната по бетонния под еклектична колекция от морски предмети: фенер от фар, обрасла котва, която изглеждаше поне на сто години, отворени кофи със смола, кутия със старовремски компас. И изгнила малка лодка, като оная на капитан Ахав*. Виктория се надяваше, че шлеповете и влекачите на Робинсън бяха по-модерни от реликвите, които явно колекционираше.
[* Герой от романа на Херман Мелвил „Моби Дик“. — Б.пр.]
— Преди да се съгласите на трийсет процента плюс разходите, сте поискал дял от печалбата на Грифин?
— Човек, може да иска, нали така?
— Чудя се дали е обичайна практика във вашия занаят.
— Имам кредитна линия в корабостроителницата. Нямам нужда от аванс. Можех да свърша работата и да чакам процент от печалбата от хотела и казиното. Но Грифин каза, че не дава нищо. За мен нямаше значение. И така, и така, щях да изкарам пари. Но сега… — махна месестата си ръка към плановете на платформите на стената. — Мога да ги изгоря.
Виктория погледна към лавиците с книги. Биографии на Теодор Рузвелт, Александър Хамилтън, Джон Адамс. Книги за пирати и колонизирането на Карибите. Плюс художествена литература. Кафка, Дикенс, Юго. Дори няколко тома с английска поезия. Плещестият, строител на шлепове явно си падаше пр Тенисън.
Джуниър й беше казал, че Робинсън има бакалавърска степен по английска литература и магистърска по история от Амхерст. Най-образованият мъж с мазоли по ръцете в Кийс. Може би най-образованият човек на фона на цялата измет, на която се натъкваш по тези места.
— Видяхте ли нещо необичайно на лодката онзи ден? — попита тя.
— Грифин и Стъбс спореха. Дотогава не ги бях виждал да спорят.
— За какво спореха?
— Не мога да ви кажа. Бяха вътре. Видях ги през прозореца. Но Грифин мушна с пръст гърдите на Стъбс. Бутна го доста грубиянски.
— Само това ли? Бутане с пръст?
Робинсън се изсмя подигравателно:
— Ако някой ми го направи на мен, ще се храни през сламка.
— Ами Клайв Фоулс? Виждал ли сте го някога да спори със Стъбс?
— Не.
— А с Грифин?
— На Фоулс не му стиска. О, чух го веднъж как казва на Грифин, че може би трябвало да се задоволят само с туристически обиколки до рифовете. Да забравят за хотела и казиното. Естествено, Грифин не го послуша. Ако питате мен, Фоулс мислеше прекалено на дребно, а Грифин се изхвърляше.
— Защо му е на Хал Грифин да убива Бен Стъбс?
— Не мога да измисля основателна причина.
— И въпреки това вярвате, че го е направил.
— Двама мъже са сами на яхта в морето. Единият е убит.
Обобщение на тезата на обвинението, помисли си Виктория.
— Може да е имало пътник без билет.
— Тогава Грифин трябва да го е оставил на брега надолу по крайбрежието. Като в романа на Конрад.
„Тайният пасажер“. Виктория се усмихна. Да, доста начетен корабостроител. Беше споменала книгата на Стив, но той не беше чувал за нея. Е, ако беше написана от Джими Бъфет и в нея се разказваше за шляене по острова и наливане с ром, щеше да цитира цели пасажи.
— Да разбирам ли, че знаете историята? — Робинсън изглеждаше доволен. Обичайните посетители в „Шлепове и влекачи“ явно не са учили английска литература в елитен университет, реши Виктория.
— Капитан крие пътник, обвинен в убийство — каза тя. — Капитанът се отъждествява до известна степен с пътника без билет и рискува кораба си, за да го свали на брега.
— Става дума за дуализма между доброто и злото у всички нас — обясни Робинсън. — Може би клиентът ви прилича на него.
— Хал Грифин не е убиец.
— Бих искал да извия врата на този, който го е направил. — Робинсън направи усукващо движение със силните си ръце. — Знаете ли историята ми, госпожице Лорд?
— Знам, че семейството ви е живяло в Кийс поколения наред.
Робинсън се изсмя гръмогласно.
— Това не е нищо. Тук е имало черни Робинсъновци много преди Томас Джеферсън да започне да се натиска със Сали Хемингс. Мога да проследя родословието си — до кораб с роби, нападнат от сър Хенри Морган. Потопил кораба и хванал най-силните роби да се присъединят към екипажа му. Моят много далечен прапрапрадядо станал първа дружка с него.
— Спасен от пирати — каза Виктория. — Каква ирония!
— Морган е щял да ви посече с меча си, ако го бяхте нарекли „пират“. Предпочитал да го наричат „капер“. Имал позволение от Англия да напада испански кораби и градове.
— Позволение да краде — разсмя се Виктория. — Така нарече Делия Бустаманте разрешението на Агенцията за опазване на околната среда за построяването на Океания.
Робинсън се усмихна сдържано.
— Вероятно може да се направи паралел. Може би тези, които помнят миналото, имат правото да го повтарят.
Перифразираше стих от Сантаяна. Лечестър Робинсън, помисли си Виктория, може наистина да е прочел всички тези книги в библиотеката. Но със сигурност не цитираше Конрад и Сантаяна, докато работеше. Какъв всъщност беше този човек?
— Имате впечатляващо образование, господин Робинсън — беше начинът да каже „Разкажете ми още“.
— Родът ми е бил богат и беден, на едни острови е държал замъци, на други е бил хвърлян в тъмници. Както в онези песен на Синатра: „Бил съм кукла, просяк и пират…“
— „Поет, пионка и крал“ — довърши стиха Виктория.
Робинсън се усмихна.
— Точно така, всичките до един. Преди повече от сто години в Кий имало Робинсъновци, които притежавали собствени платноходи за вадене на потънали кораби. Имали разрешение от федералното правителство. Товарен кораб се разбива на рифовете и спасителните кораби се втурват към него. Робинсън имали най-бързите платноходи и стигали преди конкуренцията до корабокрушението. Стигнеш ли пръв, получаваш четирийсет процента от всичко, което успееш да спасиш.
— Като адвокатите комисионери — каза Виктория.
— Още по-нечестни. Някои поставяли фалшиви фарове, за да привличат корабите към рифовете.
— Робинсън правили ли са такива неща?
Той се усмихна и стана от стола си.
— Нека ви покажа нещо, госпожице Лорд.
Той си сложи очила с метални рамки и я поведе към един документ, окачен в рамка на стената. Написано на ръка с калиграфски почерк разрешително за спасителни действия, подписано от федерален съдия през октомври 1889 година.
Прочете надутата юридическа фразеология на глас: