— Тъпо правило. Нямам мръсотия между пръстите.
— Много правила са тъпи, но въпреки това трябва да ги спазваш.
— А ти не. — Боби използва дървена лопатка, за да махне печените си сандвичи от скарата. — Кое е най-голямото просто число?
— Сто милиарда. Чуваш ли какво ти говоря? Тревожа се за училището — Стив реши, че говори като баща си, само дето Хърбърт никога през живота си не беше проверявал бележника му.
— Има над шест милиона цифри, така че всъщност си няма име. Но мога да ти го покажа на компютъра.
— А аз през цялото време си мисля, че разглеждаш анатомията на Парис Хилтън.
— Знаеш ли какво учим в училище? Алгебра за бавноразвиващи се.
— Първо си напиши домашното, после измисляй нови теории на относителността.
Боби си взе сок от ананас от хладилника и седна на кухненската маса.
— Мога ли да помогна за делото на дядо?
— Разбира се. — Стив си взе парче сирене чедар с люти чушлета, много вървеше на текилата. — Какво според теб имаше предвид Реджиналд Джоунс, когато каза, че дядо ти решил да направи нещо за цялата тази престъпност?
— Може дядо да е бил като Брус Уейн. През нощта да е ставал Батман.
— По-скоро Бакардиман.
— Знам какво си мислиш. Мислиш, че дядо е мамел.
— Мина ми през акъла. Затова трябва да прочета старите протоколи.
— Вече ги прочетох, чичо Стив.
— Кога?
— Тази седмица. Вместо да ходя на училище, взех рейса и отидох в съда.
— Боже! Бягаш и от училище, така ли? Ще ни се стъжни и на двамата.
— Прочетох делата за убийство на господин Любер. Седемнайсет присъди, нито една загуба. Всичко е правомерно.
— „Всичко е правомерно“? Кой говори така?
— Румпол от лондонския криминален съд по Пи Би Ес.
— Добре. Значи Пинки Любер е водил седемнайсет дела за убийство и ги е спечелил до едно. Ето как си е спечелил репутация на главорез.
— Поискал е смъртно наказание в единайсет от делата и съдебните заседатели искали смърт всеки път.
— Адски силна серия.
— Дядо потвърждавал присъдите. Единайсет смъртни. Шест доживотни.
— Максимум Хърб. Трябва да погледна обжалванията.
— Няма отменена присъда. Нито една.
Удивително. Боби разполагаше с всички цифри. Де да беше толкова старателен и към домашните си!
— Значи каквото и да е направил дядо ти, Трети окръжен и Върховният съд на Флорида не са успели да го разберат.
— Каза, че господин Любер е бил добър юрист преди да се корумпира. Може просто да се е разгорещил.
Стив си наля два пръста „Сианко Бланко“ и си взе още един резен сирене. Добре балансирана вечеря. Протеини от сиренето. А текилата се правеше от агаве, значи можеше да мине за зеленчук, нали така?
— Никой не печели седемнайсет углавни дела поред. С по дванайсет заседатели всяко. Това прави…
— Двеста и четири.
— Трябва да убедиш двеста и четири съдебни заседатели, без нито един против. Не е възможно.
— Може би ако включиш и поредицата от загуби, всичко ще се изравни.
— Каква поредица от загуби?
Боби отхапа една хапка от сандвича си, разтопен кашкавал полепна по устата му.
— В последните пет дела преди да започне успешната серия господин Любер е загубил три, едно е отложено от съдебните заседатели и има само една присъда.
— Мамка му! — вестниците изобщо не споменаваха за загубите. Винаги се говореше за „Серията от победи на Любер за Суперкупата“. Седемнайсет спечелени дела, без нито една загуба. Как беше обърнал нещата? — Може би търсим не в делата, в които трябва, хлапе. Трябва да прегледаме тези, които Пинки е загубил. Да видим какво е различното. Да видим какво е правил книжният плъх Реджи Джоунс. И най-вече да видим какво е правил дядо ти.
Преброяване
38
— Гледате ли шоуто на Лено или на Летерман? — попита Ричард Уадъл.
Старата песен? Феновете на Лено са на страната на обвинението, феновете на Летерман — на защитата.
Щатският прокурор трябва да осъвремени репертоара си заедно с гардероба си, помисли си Виктория, когато започна вторият ден на подбора.
— Не стоя до късно — отвърна Анжела Пачеко, временно настанена на седмо място в ложата на съдебните заседатели. Омъжена жена, около четирийсетте, която продаваше право за временно ползване на ваканционни имоти от офис в Исламорада. — Но никога не пропускам „Отчаяни съпруги“.
Виктория се замисли над информацията. Дали госпожа Пачеко се отъждествяваше с Бри, праволинейната съпруга републиканка, сигурен съдебен заседател на обвинението, или с Гейбриъл, изневеряващата измамница — а оттам ориентирана към защитата домакиня?
Но Уадъл сигурно не беше гледал сериала и продължи нататък.
— По колата ви има ли стикери, госпожа Пачеко?
Стикери за броня. Директно от чантата с клишета на прокуратурата.
Съдебните заседатели на обвинението се хвалеха: „Детето ми е отличен ученик в началното училище.“ Заседателят на защитата: „Моето дете може да натупа твоя отличник.“
— Само един — отвърна госпожа Пачеко.
— И какво пише на него, госпожо?
— „Щом се казва туристически сезон, защо не можем да ги гръмнем?“
О, супер! Защитник, нищо че само се шегуваше. Всъщност всеки с чувство за хумор беше вероятен кандидат на защитата.
— Това е процес за убийство — каза Уадъл. — Обвинението е непредумишлено убийство. Ако бъде осъден, подсъдимият ще получи доживотна присъда.
„Това е процес за убийство — беше казал Пинки Любер. — Обвинението е за предумишлено убийство и прокуратурата иска смъртно наказание. Затова трябва да задам на всички ви един много труден въпрос. Ако докажем, без всякакво основателно съмнение, че обвиняемият е виновен за извършването на жестоко предумишлено убийство, ще можете ли да издадете присъда, която може да доведе до екзекуцията му?“
Думите в протокола започнаха да се сливат пред погледа му. Стив се беше усамотил в ъгъла на мухлясалия съдебен архив от два дни. Беше прегледал хиляди страници протоколи. Думите се стопяваха като сиренето върху сандвича на Боби. Нищо от написаното със студени черни печатни букви не показваше някаква разлика между изгубените дела и спечелените дела. Нищо забележително в присъдите на Хърбърт Соломон. Съдията се отнасяше безпристрастно към протестите и напътствията му към съдебните заседатели бяха като по учебник. Що се отнася до Реджи Джоунс, в протоколите рядко се споменаваше името му, освен когато отговаряше на въпроси, свързани с веществените доказателства.
Точно както беше казал Боби, нямаше нищо неправомерно.
Имаше само едно странно нещо, но то едва ли беше от значение. Един от обвиняемите беше съден два пъти. Казваше се Уили Мейс, родителите му без съмнение се бяха надявали, че ще стане бейзболна звезда, а не наркодилър, извършил серия убийства. Мейс беше последният обвинен в убийство, който беше излязъл от съдебната зала на съдия Соломон като свободен човек, последният оправдан преди успешната серия на Любер. Година по-късно Любер прави втори опит. Повдига ново обвинение — убийство на бивша приятелка и невръстното й дете. — Мейс е признат за виновен и осъден на смърт. Нищо чудно, реши Стив, след като прегледа якото му досие. Уили Мейс беше арестуван точно двайсет и четири пъти. Върховният съд на Флорида единодушно беше потвърдил както вината, така и присъдата на съдия Соломон.
Вторият процес срещу Мейс беше предаван по телевизията, когато това все още беше рядкост. Местните и обществени канали бяха го допълваха с експертни коментари на различни юристи, изгарящи от желание да се появят на телевизионния екран. Във времената без съдебната телевизия и двайсет и четири часовите кабеларки това беше голяма работа, поне за света на правото.
Сега Стив преглеждаше документите по обжалването. Един от аргументите на защитата беше, че камерите лишили клиента им от справедлив процес. Съдебните заседатели били заплашвани; върху обвиняемия бил оказан голям натиск; съдебната зала била обърната на театър. Съвсем рутинни аргументи през 80-те години на миналия век, съвсем рутинно отхвърлени от съда на Флорида.