Уадъл започна монотонно да рисува портрета на починалия мъж, за да му придаде човешки черти. Опитваше се да предизвика съчувствие, разбра Виктория, още щом каза: „Не търся съчувствие. Търся справедливост.“
Докато Уадъл бръщолевеше, Виктория внимателно огледа съдебната зала. Шериф Раск беше на обичайното си място на първия ред. Джуниър си беше взел почивен ден. Трябваше да упражнява свободно гмуркане в Тортуга, каза, че бил почнал да губи форма. И Кралицата беше фъснала нанякъде. Трябвало да купи нещо, но тъй като в радиус от 250 километра нямаше марков магазин, Виктория знаеше, че до обяд вече ще е в спа центъра на хотела.
— Сега защитата ще каже, че господин Стъбс може случайно да се е прострелял с харпуна. Ще призоват за свидетел вещо лице със схеми и диаграми, за да ви разкаже за ъгъла на влизане и скоростта и още куп врели-некипели, които според тях повдигали основателно съмнение.
— Протестирам! — Може би Стив щеше да го остави, но на нея й стигаше толкова. — Ваша Чест, предпочитам сама да обсъждам доказателствата ни. Вероятно знам малко повече за тях от господин Уадъл.
Любезен начин да му каже „Гледай си в куфарчето“.
— Отхвърля се. Господин Уадъл има право да прави предположения и съдебните заседатели имат право да го оборят, ако не е прав.
По дяволите!
— Знаете ли какво е „вещо лице“? — Уадъл се усмихна на съдебните заседатели. — Наемник. Е, може би не можеш да си купиш вещо лице, но със сигурност можеш да си наемеш. Съгласно подадената молба към съда защитата е наела „професор по безопасност“…
_Прозвуча като „шарлатан с титла и служба“._
— … от Колумбийския университет в Ню Йорк Сити. Не знам защо е трябвало да бият път чак до Ню Йорк Сити, освен ако не са успели да намерят някого във Флорида, който да им играе по свирката.
О, по дяволите!
Виктория знаеше, че трябва да възрази. Трябваше да удари по масата и да се направи на възмутена. Но се страхуваше, след като загуби първия път.
— В случай че не знаете, експерт по безопасност е човек, който ви казва, че този бордюр е прекалено висок или че перилата са прекалено ниски. Не съм сигурен какво този професор от Ню Йорк знае за харпуни, така че имам няколко въпроса към него, когато пристигне тук за малката си платена ваканция.
Уадъл продължи нататък, изказвайки предположения, че професорът не можел да различи Манхатън от Грийн Търтъл Кий. Грифин започна да барабани с пръсти по масата и се намръщи. Погледът му, помисли си Виктория, съчетан с дебелия му врат и широкия гръден кош му придават доста войнствен вид. Виктория написа „усмивка“ върху подложката си и я плъзна пред клиента си.
Областният прокурор се справяше по-добре, отколкото очакваше. Да, Стив я беше предупредил за това.
„Не оставяй Катила да те заблуди с изтърканите си фрази. Той е по-умен и по-подмолен, отколкото изглежда.“
Някъде чак по средата на пледоарията си Уадъл спомена, че по харпуна не са открити използваеми отпечатъци. Умно, помисли си Виктория, насочи прожектора към мястото, където обвинението евентуално можеше да започне да издиша. Разпространяването на сериали за вещи лица по телевизията беше създало така наречения „научен фактор“, заседателите очакваха власинки, косми и кръв във всяко дело, придружени от техно-хип-хопаджийски компютърни графики.
— Няма пръстови отпечатъци — великодушно обясни Уадъл, — защото дръжката на харпуна е направена от особен полимер, върху който не остават отпечатъци.
Докато Уадъл продължаваше монотонно нататък, един от помощниците му влезе с едно чучело в ръце и го постави на празния стол зад масата на обвинението. За разлика от Тами Силиконова, този чувал със стърготини нямаше нито име, нито пол. Приличаше на онези манекени за изпитания на коли, дето си набиваха лактите в задника, когато ги удареха силно отстрани.
— Да, дами и господа, ще чуете доста за този харпун. Това е стар пневматичен модел, задвижван чрез въздушна струя от помпа с въглероден двуокис. Зарежда се ето така — като вдигна цевта към тавана, Уадъл се наведе и натика стрелата в дулото, докато не щракна. — Никак не е трудно. Както виждате, почти невъзможно е да се самонараните. Но да улучите някой друг — е, това е лесно като…
Уадъл се завъртя към масата на обвинението и дръпна спусъка. Стрелата изсвистя през съдебната зала и се заби в гърдите на чучелото с гадно _туп!_ Ръцете му се разтресоха и главата му увисна. Заседателите стояха с отворена уста.
— Представете си чупенето на кости и разкъсването на кръвоносни съдове. Представете си болката и ужаса. Представете си как Бен Стъбс гледа как кръвта му изтича, докато губи съзнание.
Виктория беше бясна. Можеше да протестира. Но щетите вече бяха нанесени. Сега, до края на процеса, винаги щом се споменеше за харпуна, заседателите нямаше да слушат. Умовете им щяха да са приковани към ужасната гледка и звук. Стрелата, която пронизва гърдите на Бен Стъбс.
— Сега ще седна — заяви Уадъл, докато стрелата още потрепваше. — И искам да слушате толкова внимателно госпожица Лорд, колкото слушахте мен. Обвинението иска само справедливостта да възтържествува. Справедлив процес за всички.
„Обвинението иска само справедлив процес — казваше Пинки Любер. — Справедлив за обвиняемия, но справедлив и за народа на Флорида.“
Стив натисна паузата и картината замръзна. Видеозаписът беше отпреди двайсет години, но Пинки не се беше променил много. Плешив, дебел, розовобузест. Като всички добри юристи, той се чувстваше удобно пред ложата на съдебните заседатели. Беше на своя почва и преди да отстъпеше и сантиметър от нея на обществения защитник, щеше здравата да го притисне. Дори и при предварителния подбор на съдебни заседатели.
Стив вдигна краката си на малката масичка, — наля си в голяма чаша „Джак Даниълс“ — чакаше го дълга нощ — и пусна записа.
— Господин Уили Мейс е обвинен в ужасно престъпление — продължи Любер. — Жестоко двойно убийство, убийството на невинна жена и нейното бебе. Сега имам няколко въпроса, които искам да задам на всеки от вас, за да изберем заседатели, които да са справедливи и към двете страни.
На екрана Любер стоеше на една ръка разстояние от ложата, достатъчно близо, за да може да гледа всеки в очите, без обаче да навлиза в личното му пространство.
— Съдебен заседател номер едно. Господин Конот, да започнем с вас.
На екрана се показа банката на съдията и самият съдия Хърбърт Соломон. За разлика от Пинки, той се беше променил значително. На екрана се виждаше красив мъж около четирийсетте със скъпа подстрижка и авиаторски очила. Челюстта му още не беше омекнала, косата му още не беше побеляла, но имаше и още нещо по-различно. Изражение, което Стив едва си спомняше. Когато съдията се обърна към съдебните заседатели, на лицето му сияеше спокойна и уверена усмивка. Той изглеждаше щастлив. Това беше неговата съдебна зала, упражняваше професията, която обичаше. — Какво ли значеше да загубиш всичко това? Колко дълбоки бяха раните му?
Реджиналд Джоунс седеше на подобното на подкова бюро под съдийската банка, молител пред своя крал. Сечивата му бяха стриктно подредени пред него. Бележници, стикери за доказателства, уред за запечатване и самото дело „Щатът Флорида срещу Уили Мейс“.
Стив отпи от уискито си, докато гледаше как съдебен заседател номер едно обяснява, че няма морални или религиозни възражения срещу смъртното наказание.
— В Библията пише око за око.
Боби, бос както винаги, влезе във всекидневната, с подложка с листове в едната ръка и с фрапе от гуаве в другата.
— Проучих всички данни, чичо Стив, но не знам дали ще ти помогнат.
— Да видим какво имаш.
Докато Любер задаваше въпросите си на видеозаписа, Боби взе да му обяснява как обобщил демографските данни на съдебните заседатели от седемнайсетте процеса. Понякога самите въпроси разкривали расовата принадлежност. „Като афроамериканец, който живее в Либърти Сити, някога бил ли сте тормозен от бели полицаи?“ Понякога ключът се криеше в отговора. „Това, което ченгетата сториха на горкия господин Макдъфи, е престъпление, но аз не излязох на улицата да вдигам бунтове като онези глупаци?“ Други неща, като принадлежност към Африканската методистка църква, граждански организации и постоянен адрес, също помагаха.