— От двеста и четиримата съдебни заседатели във всичките процеси двайсет и трима са афроамериканци — каза Боби. — Това прави около единайсет процента, което е по-малко в съотношение с населението, но не е скандално.
— Не е достатъчно ниско, за да говори за систематично изключване.
— Точно това имам предвид, чичо Стив. Всеки процес има поне по един чернокож съдебен заседател, някои и по двама.
— Но никога повече от двама?
— Не, освен ако не броиш и заместниците.
— Нещо друго?
— Почти няма отхвърлени афроамериканци. Включените в предварителния подбор се приемат и от двете страни.
— Както и при процеса на Мейс. При подбора са само пет. Трима от тях са избрани, а един е резерва. Невероятни съвпадения.
— Може би защото афроамериканците са солидни пичове.
— Какво искаш да кажеш?
— Изглежда всички, черни съдебни заседатели са имали добра работа.
Боби подаде на Стив бележките си. До името и адреса на всеки племенникът му беше написал и професията на чернокожите заседатели. Пощенски работник. Зъболекар. Счетоводител. Строител. Фелдшер. Зъболекар. Надзорник.
_Надзорник?_
— Това не е подбор на съдебни заседатели! — извика Стив. — Това е среща на „Ротъри Клуб“. Събрание на републиканци. Тези хора карат буици. Къде са безработните? Хората на социални помощи?
— Гледа ли началото на касетата, чичо Стив?
— Какво да гледам? Празна зала. Превъртях до началото на подбора.
— Трябваше да го пуснеш поне малко. Господин Джоунс дойде и започна да прави нещо, но не можах да разбера какво.
Стив пренави касетата до началото. Както и първия път, камерата беше включена, но залата беше празна. Минаха няколко минути.
— Кой казва, че съдебните процеси са скучни? — попита Стив.
— Остави я.
След няколко секунди един униформен съдебен пристав въведе няколко десетки души в залата. Носеха пластмасови табелки, на които пишеше, че са съдебни заседатели. Въпреки че за момента бяха още _вероятни_ съдебни заседатели. Изборна група. Минаха още няколко минути. Гражданите седнаха на твърдите пейки, някои четяха вестници, но болшинството изглеждаха отегчени.
Влезе Реджиналд Джоунс, буташе нещо като зарзаватчийска количка, пълна с папки. Седна на мястото си под съдийската банка, усмихна се към галерията и започна да говори. Звукът не беше пуснат още, така че Стив не можеше да чуе какво точно казва. Но скоро пред бюрото на Джоунс се нареди опашка и Стив разбра какво става.
— Джоунс пита кой иска да бъде освободен от задължението по неотложни причини — каза той на Боби.
След няколко минути половината народ се изви пред бюрото на заместник-секретаря. Явно много хора се бяха затъжили за умиращите си лели. Само след няколко секунди схемата се избистри.
— Пуска чернокожите съдебни заседатели да си вървят — каза Боби точно когато един младеж с плитчици излезе тичешком от залата.
— Не всички. Задържа по-старите и по-добре облечените, както и повечето бели.
— Ето и един бял пуска. — Боби посочи към следващия на опашката. — Толкова е голям, че сигурно господин Джоунс се страхува от него.
Така беше, мъжът беше огромен, раменете му почти изпълваха екрана. Джоунс се усмихна широко, енергично раздруса ръката на здравеняка и после му подаде лист хартия. Мъжът кимна и се запъти към вратата. Съдебните заседатели от галерията го аплодираха и мъжът им махна с ръка, спря, когато някой му подаде химикалка и листче. Явно за автограф. Тогава Стив го позна.
— Ед Нюман — каза Стив. — Бранител на „Делфините“ през осемдесетте. Сигурно е имал мач в понеделник вечерта и не е можел да остане за заседанието.
— Гледай. Става интересно.
Следващият на опашката приличаше на латиноамериканец, носеше син работен гащеризон и Стив успя да види логото на някогашните непрежалими „Истърн Еър Лайне“. Съжалявам, не се приема. Зад него добре облечена бяла жена на средна възраст. Съжалявам, мадам. И вие трябва да — останете. После бял мъж на средна възраст в костюм. Пак усмивка от Реджи Джоунс. Подпечатва лист хартия, мъжът се покланя признателно и излиза. Камерата хваща черното кепе на главата му.
— Този е равин или нещо от сорта — каза Боби.
— Както и Ед Нюман. И той е евреин, искам да кажа.
Нюман, един от умните футболисти от предишното поколение, беше завършил право и беше станал съдия. Но не това си мислеше Стив. Схемата добиваше нови измерения.
— Футболист евреин, супер! — каза Боби.
— Делфините имат няколко. Стив Шул е защитник по времето на Нюман. Чувал ли си за Джуй Фидлър?
— Полузащитника ли? — попита Боби. — За нищо не ставал!
— Както и Ей Джей Фийли, макар да не е от същото племе.
— Е, какво по-точно прави господин Джоунс? Защо пуска евреите и черните?
_Черните и евреите._
Нещо изплува в съзнанието на Стив, беше от деня, в който взимаше показания от Любер. Мазното копеле се оплакваше от съдебните заседатели на първия процес срещу У или Мейс — последния, който беше загубил.
„Сякаш бяха дошли право от сбирка на Обединението за граждански права. Всички чернилки от Либърти Сити и чифути от Авентура.“
Тогава не се замисли, но сега вече не беше така. Любер беше казал и още нещо същия ден.
„Не можеш да имаш доверие на съдебните заседатели.“
Сега вече Стив знаеше точно какво са правили Любер и Джоунс.
— Боби, коя е най-важната част от всеки съдебен процес?
— Подборът на съдебни заседатели. Ти така казваш винаги.
— Реджи Джоунс помага на Пинки Любер в подбора на заседателите. Отсява черните и евреите, свидетелите, настроени в полза на защитата. Черните, които оставя, са все улегнали хора. Адвокатът на защитата няма друг избор, освен да ги приеме. Иначе ще има само бели и един господ знае какво ще стане по време на съвещанието им.
Поведението на Джоунс беше незаконно, разбира се, нарушаване на гарантираните от конституцията права на защита. Но защо го правеше? Нямаше начин младият заместник-секретар да е измислил сам цялата схема. Тук личаха потните ръчички на Пинки. Но поне засега нищо не водеше към бащата на Стив.
Трябва да има още нещо. Нещо, което татко е направил. Иначе от какво се страхува?
Стив превъртя записа напред към началото на подбора. Този път нямаше да свали очи от баща си. Щеше да го наблюдава внимателно, да следи всеки негов жест, да слуша всяка негова дума. Искаше му се баща му да не е замесен в конспирацията, която течеше под чукчето му. Но едно тъмно място на потиснат гняв и отчуждение у него копнееше за нещо съвсем друго — да докаже, че той е прав, а не баща му. Да докаже, че многоуважаемият Хърбърт Т. Соломон е нещо много по-малко от това, на което се прави, а синът му е нещо много повече от това, което изглежда.
Принцесата срещу Кралицата
40
Плъзгащата се врата на балкона беше отворена и нощният бриз, влажен и изпълнен със соления мирис на морето, развяваше пердетата. Някъде из стаята изжужа комар.
При басейна под прозореца един полицай се беше облегнал на палмово дърво, друг седеше на стол пред вратата. Личните охранители на Виктория, осигурени с любезното съдействие на шериф Раск.
Краката я боляха, а главата й пулсираше. Черните й обувки „Прада“ бяха с половин номер по-малки, когато ги купи, и след като цял ден беше валсирала напред-назад в съдебната зала, се чувстваше като китайка, на която й бяха деформирали краката, за да останат малки. Главоболието идваше от седенето на масата на защитата със схванати рамене.
_Ако Стив беше тук, щеше да ми разтрие раменете. И краката._
Но тя беше сама в апартамента си в „Пайър Хаус“, самотен воин в бойна зала, пълна с папки, книги и остатъци от миди и салата „Цезар“, донесени от румсървиса. Съседният апартамент беше тъмен и тих, майка й беше излязла да вечеря с чичо Грифин. Минаваше полунощ. Къде бяха? Паркирали на плажа бентлито на чичо Гриф, слушаха шлагера на Вари Уайт „Не мога да ти се наситя, бейби“ и се целуваха с езици. Стомахът й се сви от тази мисъл.