— Сега ли е сезонът на омарите, господин Фоулс?
— Не, сър. Сезонът трае само два дни през юли.
— Значи, освен всичко друго, шефът ви е и бракониер, омаро мафиозо?
— Протестирам. Това е заяждане.
— Приема се.
— Толкова пари са доста необичайна стръв за омари, нали, господин Фоулс?
— Вероятно.
— Господин Грифин каза ли ви за какво са парите?
— Не, сър.
— Но вие решихте, че са за Бен Стъбс, нали така?
— Протестирам. Това е предположение.
— Отхвърля се.
— Реших, че парите може би са за него, сър.
— Значи вместо сезонът на омарите, е било сезонът на обществените служители?
Уадъл се опита да накара Фоулс да потвърди версията на Робинсън за спречкването между Грифин и Стъбс, но морският капитан беше развил остра форма на свидетелска слепота, болестта на трите маймуни: нищо не чух, нищо не видях, нищо не казвам.
— Стига, господин Фоулс, искате да кажете на съдебните заседатели, че не сте видял размяната на реплики между двамата?
— Имам навика да си гледам моята работа.
— Харесвате господин Грифин, нали?
— Той е добър човек.
— Добър човек, който ви подписва чековете за заплата, нали така?
Добре, отбеляза точка, помисли си Виктория. Фоулс се държи лоялно към шефа си и съдебните заседатели го разбраха.
И тримата свидетели потвърдиха, че всички останали са слезли преди яхтата да потегли. От кея Лечестър Робинсън и Делия Бустаманте бяха видели как Джуниър скача от мостика и се отдалечава с плуване.
Оставаха само няколко минути до обедната почивка, когато Виктория забеляза Стив в галерията, беше седнал до шериф Раск. Не знаеше, че ще идва. Не се беше обадил, появи се просто ей така.
След като съдията обяви прекъсването за обяд и Грифин се втурна към патиото да изпуши една цигара, Стив се изправи до масата на защитата.
— Здрасти, Вик! Как, върви?
Тя повдигна рамене.
— Знаеш как е. Има и добри, има и лоши моменти.
— Разпъват те на кръст, а?
— Май добре се разбираш с противниковия лагер.
— Уилис ме държи в течение за Чери Конклън.
— Открили ли са го?
— Изчезнал е. Но ако е още в Кийс, ще го хванат. Броят на баровете е ограничен.
— Но голям ограничен брой.
— Да обядваме?
— О, имам среща с Джуниър.
— А!
— Трябва да го подготвя.
— Подготовката никога не е достатъчна. Особено когато свидетелят е несигурен.
Беше прекалено уморена, за да спори.
— Работиш ли по делото на баща си?
— Не ми се говори за него. — Като истински джентълмен Стив взе куфарчето й и излезе след нея от залата. — Как е майка ти?
— Не ми се говори за нея.
Не сега, помисли си тя. После, когато процесът свърши, щеше да разкаже на Стив за последните изпълнения на майка си. Прощалното писмо на баща й и мистерията около него.
Вероятното прощално писмо на баща й. Почуди се дали може да вярва на нещо, казано от майка й.
Мълчаха в асансьора. Във фоайето Стив явно искаше да й подаде куфарчето, но не знаеше кога и как да го направи. Беше като неловка първа среща, която нито единият, нито другият знае как да приключи. Напуснаха сградата и когато минаваха покрай огромния капок* на моравата пред съда, Стив каза:
[* Тропическо дърво с камбановидни цветове. — Б.пр.]
— Това е абсурдно. Ако имаш нужда от помощ…
Тя спря под сянката на дървото, цъфнало с червени цветове.
_Разбира се, че имам нужда от помощ. За процеса. За майка ми, за живота ми._
— Благодаря, Стив. Аз…
— Извинявай, готин! — Фоулс се приближи, изглеждаше някак притеснен, че ги прекъсва. — Госпожице Лорд.
— Свободен сте, господин Фоулс — отвърна Виктория. — Можете да си вървите, ако искате.
— Знам, просто… — Чудеше се къде да си дене ръцете, сякаш не знаеше за какво служат. — Как върви според вас?
— Прекалено рано е да се каже. Но вие се справихте отлично. Наистина.
— Надявам се всичко да е наред. За мистър Джи, искам да кажа. Няма начин да е убил този задник.
— На това се казва заключителна пледоария — отвърна Стив.
— Успех, тогава! — Фоулс вдигна дясната си ръка и разтвори два пръста като Уинстън Чърчил. — Победа, госпожице Лорд.
— Благодаря ти, Клайв.
Фоулс явно нямаше какво повече да каже.
— Тогава аз отивам да изпия една бира.
— Барът е отсреща — заяви Стив. — „Зеления папагал“.
— Знам го добре. — Фоулс си позволи да се усмихне. Като по поръчка камбанката в стария бар издрънча: сигнал, че някой беше дал бакшиш на бармана.
Фоулс кимна за довиждане и пресече улицата.
— Какво му става? — попита Стив.
— Ще си загуби работата, ако чичо Грифин бъде осъден.
— Да, вероятно. — Стив видя как Фоулс изчезна в бара, минавайки под табелата на вратата: „Без хленчене от 1890“. — Та както ти казах, Вик, ако имаш нужда от нещо, разчитай на мен.
_Имам ли нужда от нещо? Чакай да направя списък. Спокойствие. Самоувереност. И един убийствен кръстосан разпит няма да навреди._
— Добре съм — отвърна тя.
— Какво ще кажат експертите ти?
— Професорът от Колумбия ще каже, че е възможно Стъбс да се е прострелял сам, докато е зареждал харпуна. Ъгълът на влизане е малко проблематичен, но може и да мине.
— Освен ако?
— Това, което каза първия ден. Можем да пробутаме една небивалица на заседателите, но започнем ли да ги трупаме една след друга, губим делото.
— Ударът по главата и изпадането в безсъзнание на Грифин е втората.
— Не можем ли да го обясним, свършено е с нас. Ако кажем, че Стъбс се е прострелял, тогава нямаме нападател, скрит на борда, който да е ударил Грифин. Не ни остава друго, освен да се придържаме към версията, че Грифин е паднал по стълбата и удобно за нас си е цапнал главата. Никой няма да ни повярва. По дяволите, и аз не го вярвам.
— Провери ли какво е било времето този ден?
— Спомням си какво беше времето — топло и ясно. Стояхме в плитчините и ти се опитваше да влезеш в бикините ми.
— Аз пък помня, че ти ми пускаше ръце.
— Както в повечето случаи мненията ни се разминават.
— Наистина трябва да провериш какво е било времето в Националната океанографска и метеорологична служба.
— Трийсет и осем градуса, шейсет и девет процента влажност. Югозападен вятър от десет до дванайсет възела. Леко вълнение по крайбрежието. — Дари го с най-лъчезарната си всезнаеща усмивка. Усмивката, която беше взела от него. — Искаш ли да ти кажа и атмосферното налягане?
— Ами бреговата охрана?
— Какво за бреговата охрана?
— Има ли преобърнати лодки? Спасени хора в района? Може да е имало голяма вълна. Миницунами.
— Миницунами? Защо Мойсей да не е разделил залива? Искаш да добавиш поредната небивалица? Знам, че се опитваш да помогнеш, Стив. Извинявай, че се заяждам.
— Няма проблем.
Взе куфарчето от ръката му.
— Благодаря. Трябва да вървя. Имам…
— … среща с Джуниър за обяд — прекъсна я Стив. — Знам.
Поглед в миналото
43
— Бреговата охрана е спасила двама рибари близо до Ракун Кий, друго няма през този ден — отвърна Боби.
— Рибарите споменали ли са нещо за голяма вълна? — попита Стив.
— Споменали са, че са изпили една каса бира и единият е пробил ухото на другия с кукичка. — Хлапето му се усмихна със самодоволна усмивка, която трябваше да рече „нали ти казах“. — После заседнали с лодката в пясъчен нанос.
— Струваше си да опитаме.
Бяха в продънената баржа на Хърбърт, Боби работеше на лаптопа си, пред него беше просната хартиена карта на източната част на Мексиканския залив. Веднага щом Стив стъпи на скърцащото корито, Хърбърт си би камшика с оправданието, че имал да пазарува. Стив се чудеше дали баща му не го избягва, но в интерес на истината бакардито в бара се беше свършило.
— Прегледах сателитните снимки, чичо Стив. Няма приливни вълни, няма цунамита, няма летящи чинии.