— Не започвай и ти. Виктория достатъчно ми лази по нервите.
— Може би господин Грифин просто е паднал по стълбата.
— По дяволите, недей да се отказваш толкова лесно.
— Сърдиш ли ми се за нещо, чичо Стив?
— Съжалявам, не съм обядвал. Просто съм гладен.
— Загорял си. Липсва ти Виктория.
— Гледай си работата! — Стив надникна през рамото на Боби. — Какво е това на екрана?
— Сателитна снимка от Националната океанографска и метеорологична служба на западната част на залива. От деня на катастрофата. — Стив се вгледа в екрана от зелени острови и тюркоазено море. Боби посочи към бялата точица по средата. — Ето я „Форс мажор“.
— Стига бе?!
— Яко, а? Проследих я по целия път към Кий Уест, губи ми се само около Биг Торчи Кий, защото има облаци.
— Тази снимка сега откъде е?
— Малко на запад от Блек Търтъл Кий. Този остров тук… — посочи една малка точица — си няма име. Именно на него господин Грифин е спрял, за да извади омарите.
— И парите. Не забравяй парите. — Стив внимателно разгледа снимката. На екрана се виждаше още една лодка. По-тясна и почти толкова дълга, колкото „Форс Мажор“. — На какво разстояние е тази лодка?
— На малко повече от миля. Виж координатната мрежа.
— Можеш ли да запазиш тези снимки? И да проследиш „Форс мажор“ по целия път от Парадайз Кий?
— Знам какво, си мислиш, чичо Стив. Дали другата лодка не ги е проследила и някой не се е качил и не е прострелял господин Стъбс. Но лодката идва първа и остава на едно място за съвсем кратко време.
Стив напрегна очите си, вглеждайки се внимателно в дългата тънка като острие лодка във водата. Не беше типична рибарска лодка. Приличаше на моторница. „Фаунтийн лайтнинг“, „Магнум“ или „Сигарет“. Можеше да развие страхотна скорост. Какво търсеше закотвена или полюшваща се насред тази пустош? Разбира се, отговорът можеше да е най-невинен. Екипажът може да си е правил пикник, оргия или да спинка следобед.
— Откъде се взе тази лодка? Проследи ли я отначало?
Боби поклати глава.
— Казах ти, че идва тук преди „Форс мажор“, така че според мен това не значи нищо.
— Направи го сега.
Боби направи кисела физиономия, натисна няколко клавиша и на екрана се отвориха десетина изображения. Времето течеше обратно, дългата тясна лодка се връщаше там, откъдето беше дошла. Последно се виждаше въздушна снимка на яхти, вързани на няколко успоредни дока.
— Къде сме? — попита Стив.
Боби свери координатите с тези на картата.
— Марина на южния Матекумбе Кий.
— Колко е часът?
В ъгъла на екрана имаше цифров надпис: „14:51 GMT“.
— Десет и петдесет и една сутринта наше време — отвърна Боби.
— „Форс мажор“ е тръгнала от Парадайз Кий преди четиринайсет минути — каза Стив. Спомни си таймкода на охранителните камери. — Дай пак, Боби. Да видим колко близо до Парадайз Кий се приближава тайнствената лодка.
Изображенията пак започнаха да се отварят бързо едно след друго и лодката се приближи до единия край на острова на Грифин.
— Спира ли някъде? — попита Стив.
— Не знам. Само ги прещраках преди. Не ми се сториха важни. Няма начин да е проследила „Форс мажор“.
— Не се оправдавай. Свършил си страхотна работа, хлапе. Дай сега малко по-бавно.
Боби натисна още няколко клавиша. Моторницата продължаваше да си стои в един от квадрантите. После започна отново да се движи.
— Ето, чичо Стив, спира, но само за трийсетина секунди.
— А това е Парадайз Кий — дори от тази височина можеше да види лагуната с огромната къща на малкия остров. — На около две мили е, нали така?
— Знам какво си мислиш, чичо Стив.
— Така ли?
— Да. Мислиш си, че Джуниър Грифин е доплувал до моторницата. Тя го е прибрала и го е закарала до безименния остров. Изчакал е „Форс мажор“, качил се е незабелязано на борда и е прострелял господин Стъбс с харпуна.
— Мина ми през акъла. Продължавай нататък.
Боби даде на бърз ход. След серия размазани изображения снимките забавиха ход. Сега и двете лодки се виждаха на екрана.
— Тук моторницата се разминава с „Форс мажор“.
— Колко бързо се движи?
— Много бързо. Може би с петдесет възела.
— Доста бърза, нищо че не стига до никъде.
Тайнствената моторница забави, когато наближи Блек Търтъл Кий. Точно до безименния остров, където бяха спуснати кошовете за омари на Грифин. Боби беше прав до известна степен. Лодката не беше проследила „Форс мажор“. Нямаше нужда, беше дошла първа.
— Виж това. — Стив посочи монитора с пръст. — Копелетата спряха, точно както и при Парадайз Кий — наблюдаваше как секундите тиктакат на цифровия часовник на екрана.
_Двайсет и три секунди._
Стигаха някой да се спусне във водата. Някой като Джуниър Грифин, който можеше да изчака пристигането на „Форс мажор“. Тайнствената лодка се отдалечи от безименния остров, после спря на около миля разстояние. На екрана се появи „Форс мажор“ и се приближи към острова.
И изведнъж Стив разбра.
— Мамка му!
— Какво?
— Джуниър не е доплувал до моторницата. Не са качили него. Не са спуснали него.
— Но нали каза…
— Искаше ми се кучият син да го е направил, но не е.
— Как разбра?
— Защото Джуниър не е знаел, че „Форс мажор“ ще спре там. Грифин се кълне, че изобщо не е казал на Джуниър. И няма за какво да лъже. Четирима души са слезли от „Форс мажор“ преди да тръгне от Парадайз Кий. Всичките са знаели, че отива към Кий Уест. Но само един е бил наясно, че ще спрат да вземат омари и пари.
— Кой?
— Човекът, който залага стръвта в кошовете и слага пари в тях. Човекът, влюбен в жена, която прави бананово соте с морски костур. Човекът, който може да се измъкне незабелязано от Парадайз Кий с торпедото си.
— Клайв Фоулс? Сигурен ли си, чичо Стив? Може Джуниър и Фоулс да са го направили заедно. Помниш ли, когато те изхвърлиха от болницата? — Боби вдигна дясната си ръка и разпери два пръста, точно както Стъбс беше направил в спешното. — Двама мъже са атакували Стъбс, не е ли искал да ти каже точно това?
— По-високо!
— Какво?
— Стъбс се опита да вдигне по-високо ръка, но не успя.
Боби вдигна ръка над главата си.
— Така ли?
Момчето не приличаше кой знае колко на Уинстън Чърчил, но и това свърши работа.
— Знакът на победата — каза Стив. — Любимият номер на британския подводничар. Стъбс се опита да ми каже, че Фоулс го е убил.
— И сега?
— Трябва да поговоря с един човек за едно торпедо.
Човекът торпедо
44
Приспособлението изглеждаше като двуместно торпедо. Шейсетгодишната подводница на Хорас Фоулс. Внукът му Клайв Фоулс беше прикрепил ръждясалия цилиндър върху платформа на кърмата на лъскавото си ново корабче, с което ходеше да се гмурка из рифовете.
— Нужда от помощ? — Стив се качи на дока на Парадайз Кий.
— Благодаря, готин. Няма да е лошо.
Стив скочи на задната палуба на корабчето и хвана с две ръце носа на цилиндъра. Фоулс завъртя винча и две въжета се размотаха от двойния кнехт и спуснаха старата ламарина към платформата за гмуркане.
— Леко — каза Фоулс, като отпускаше въжето по малко, докато Стив наместваше торпедото. Приспособлението се плъзна върху стойката гладко като пистолет в кобур.
— Пасна идеално — обади се Стив.
— Няма как, мистър Джи потроши толкова пари, за да стане всичко, както аз го искам.
— И както го е искал дядо ти. — Стив посочи към надписа на кърмата: „Фоли Фарфарата“. — Не се ли казваше така подводницата на дядо ти?
— Да. След като го повишили от торпедото. Помниш, значи.
— Трудно се забравя. Норвежки фиорд. Дядо ти командва малка консервна кутия, която взривява огромен немски боен кораб.
— „Тирпиц“.
— Давид и Голиат.
— Цяло чудо е било, че изобщо е стигнал до фиорда. Казах ли ти, че дядо е трябвало да излезе от подводницата и да използва ножа си, за да пререже минирана мрежа за подводници? Можеш ли да си го представиш, Соломон?