Хей, не съм забравил как се прави.
Чу звука от собственото си дишане, усети балончетата, които се вдигаха около него, и се отпусна. Спусна се на десет метра, наслаждаваше се на водата, загрят от топлината на собственото си тяло в плътно прилепналия неопренов костюм. И ето че пред него се разкри гледката, заради която явно Фоулс го беше довел.
Стив знаеше всички клишета. Кораловите рифове бяха каменни замъци. Градове на дъното на морето. Подводни дъждовни гори. Живи същества, милиони, растяха върху вкаменелости на животни, живели преди тях — рифът вероятно беше на двайсет хиляди години.
Беше се гмуркал с шнорхел в резервата в Кий Ларго. Беше се гмуркал с бутилки на Бахамите и по крайбрежието на големия Кайманов остров. Възможно ли беше да е забравил безкрайната красота или този риф просто беше по-живописен от останалите?
Беше хипнотизиран от цветния калейдоскоп. Жълти морски ветрила се развяваха от течението. Скаларии пулсираха с неоново синьо и зелено, докато се стрелкаха около могилите със сиви, наподобяващи човешки мозък корали. Издигащи се от пясъка, величествени катедрали от корали наподобяваха колоните на древен храм в миниатюрна Атлантида. Пурпурни горгони размахваха пипала.
Риби навсякъде. Стотици… не, хиляди. Обитатели на коралови небостъргачи. Хлъзгави риби-папагал с жълтото, червеното и зеленото на перата на истинските папагали. Пасаж сребристи сафриди го гледаха с огромните си очи. Грухтящи риби с малки устички, които трябваше да правят грух-грух, но Стив не може да чуе нищо от собствения си дъх и балончета. Сребриста змиорка провря глава през една цепнатина, не й хареса гледката и изчезна обратно вътре.
Над него премина огромна сянка. Най-големият и най-дебелият костур, който някога беше виждал. Дето му викаха „костур евреин“ за най-голям ужас на Стив. По-голям от Ариел Шарон и Харви Уейнстейн взети заедно. Може би два метра дълъг и поне триста кила с тази увиснала джука. Мина, после се обърна, опашката му разпъди дузина по-малки риби. И се насочи право към Стив. Не че беше опасен. По-скоро приличаше на дебел адвокат, който се размотава по коридорите в съда. Заема мястото, което му се полага, и твоето също. Стив не знаеше дали рибата ще го цапне с огромната си опашка, или ще му връчи призовка, така че се дръпна настрани.
Спусна се по-надолу по склона, водата ставаше по-студена, а пейзажът все по-тъмен. Беше на двайсет метра, когато му прещрака.
Фоулс. Къде, по дяволите, беше Фоулс?
Погледна нагоре, но не можа да види лодката. Щеше ли да чуе двигателите, ако беше потеглила?
_Ами ако Фоулс ме остави тук?_
Дишането му стана по-високо, по-тежко. От колко време беше долу? Колко въздух му беше останал? Провери бутилките. Имаше още много време, стига да не получеше сърцебиене.
_Добре, успокой се. Фоулс е добър човек, нали така? Сам го каза. Да, каза още, че може и да е убиец._
Наблизо една сребристосива баракуда премина покрай него, завъртя се и започна да го обикаля. Стив доплува до една коралова издатина, която приличаше на еленови рога. Баракудата го последва като частен детектив на смяна.
Изведнъж Фоулс паркира торпедото до него и направи знак на Стив да скочи вътре. Задвижвано с акумулатор, торпедото се беше приближило безшумно. Нечуто от немските подводници в Северно море, нечуто от Стив над рифа. Две седалки бяха изрязани в подобното на пура тяло, една зад друга, като кабина на стар самолет. Стив се качи на втората седалка, гърбът му се подпря на баласта близо до кърмата.
Фоулс даде газ и двуместното торпедо потегли. Минаха покрай рифа и се спуснаха по-надълбоко. Колкото по-студена ставаше водата и намаляваше светлината, толкова по-тънки ставаха коралите и по-малко рибите. После рязко се понесоха нагоре по един склон към по-топла и по-ярка вода. Бодливи рачета лазеха по дъното и покрай тях се стрелнаха цял пасаж медночервени малки рибки. Коралите отново станаха по-дебели. Стив не можеше да каже дали същият риф продължаваше, или беше друг.
Нищо чудно, че Делия и хората й искат да го защитят. Хайде, Фоулс, кажи ми какво стана онзи ден. Уби ли Стъбс, защото Делия искаше да спаси рифа? От любов ли го направи?
Фоулс се извърна от предната седалка и извади магнитна плоча. Надраска нещо с писалото, после го тикна под носа на Стив. „12 часа нагоре. Стой спокойно.“
Стив погледна право нагоре. Четири акули кръжаха на десетина метра над тях. Не можеше да различи тигровата акула от сивата, макар че беше повече от сигурен, че тези не бяха от яките гадини, които атакуваха плувци. Почуди се как ли им изглеждат двама души, яхнали стара метална тръба.
Фоулс изтри плочата и написа нещо друго.
„Няма проблем.“
Стив се зарадва на морската поща. Сивите акули обикновено не бяха агресивни. Фоулс се освободи от част от баласта и дръпна лоста, а торпедото рязко се стрелна нагоре. Право през стадото акули — _Стига, Фоулс, не е нужно!_ — но сивите акули се отдръпнаха и ги оставиха да минат.
Миг по-късно бяха на повърхността, двамата дръпнаха маските си и изплюха мундщуците. Макар че гмуркането беше кратко, Стив го заболя челюстта. Беше стискал здраво зъби, докато минаваха през акулите.
— Е, готин, какво ще кажеш?
— Впечатляващо. Разбирам защо го обичаш и защо искаш да го запазиш.
— Знаех си, че ще ме разбереш. Делия ми каза.
— Говорила ти е за мен?
— Каза, че си почтен човек, но ужасен любовник… наистина я обичам, готин.
— Така си и помислих.
— Ако живееш като мен, скачаш от остров на остров и се разправяш само с разни пачаври, когато срещнеш жена като Делия… — замълча, когато леки вълнички разлюляха торпедото. — Опитах се да и помогна.
— Как, Фоулс? Какво направи?
Хайде, Фоулс, разкажи ми за теб, Делия и Океания.
Но англичанинът само поклати глава и каза:
— Знаеш ли къде се намираме сега?
Не сме в Канзас, помисли си Стив.
— Насред Океания, ако някога бъде построена — отвърна Фоулс. — Сграда номер две, казиното, щеше да е точно тук с кабели, които се спускат под ъгъл на триста метра дълбочина. — Фоулс махна в далечината. — Кабелите щяха да са вързани към колони, забити в океанското дъно. Знаеш ли колко сондиране и копаене се иска, колко пластове ще бъдат разместени?
Стив си спомни диорамата в къщата на Грифин. Хотелът и казиното приличаха на три летящи чинии, закотвени на дъното на морето. Чинията, която се намираше най-близо до рифовете, имаше подводни стаи с люкове. На диорамата рибите бяха от плексиглас. Тук бяха живи същества.
— Според проучванията на Грифин теченията ще отнесат отлаганията далеч от рифа.
— Това е в най-добрия случай. Без бурите и разлетия нефт. А Делия разполагаше с противоположни данни.
Пак Делия. Добре, разбрах. Не можеш ли да поведеш, не може и да откраднеш начален удар.
— Делия излъга, нали? — каза Стив. — Не си бил с нея онзи ден да ядеш стриди и да пиеш сангрия, нали?
За миг не се чуваше нищо друго, освен плясъка на вълните в торпедото. Фоулс каза:
— Не исках никой да бъде убит. Реших, че ако някой друг плати на Стъбс повече, отколкото му дава Грифин, той ще спре Океания, но не стана точно така.
— А как стана?
Тогава, и двамата чуха моторницата в далечината. Стив прислони очи от яркото слънце. Едва можа да различи силуета.
— Е, как стана? — повтори той. — Кой плати на Стъбс да се обърне?
Фоулс примижа, опитвайки се да различи лодката.
— Към нас се движи, нали? — Явно се мъчеше да остане спокоен.
— Чакаш ли някого?
Фоулс погледна назад към „Фоли Фарфарата“, която беше закотвена на около миля. Явно преценяваше разстоянието и времето, за което щеше да стигне до корабчето.
— Какво става, Фоулс?
Торпедото се повдигаше и спускаше от лекото вълнение. При всяко спускане наближаващата лодка изчезваше. С всяко издигане се приближаваше по-близо.