Фоулс сграбчи Стив за рамото и му направи знак да слезе от торпедото. Когато Стив не помръдна, Фоулс сграбчи маркуча му с кислород и го дръпна.
_Добре. Добре._
Стив се откопча и се измъкна от торпедото. Фоулс удари с юмрук по пясъчното дъно. „Остани тук!“ После връчи плочата на Стив и му махна за последно. Вдигна дясната си ръка над главата и размаха два пръста в знак на победа. След секунда се освободи от баласта и дръпна ръчката назад. Торпедото се понесе под остър ъгъл нагоре.
Може би умората или страхът, или сместа от азот и кислород бяха замъглили ума му. Каквато и да беше причината, минаха няколко секунди преди Стив да осъзнае какво правеше Фоулс.
Атакуваше Конклън по същия начин, по който дядо му беше атакувал „Тирпиц“.
Сграбчи плочата и заплува след торпедото.
Защо? Не знаеше точно. Само че не изглеждаше много мъжествено да си седи на дъното на океана, докато Клайв Фоулс преследва Викторианския кръст, спечелен някога от дядо му.
Стив риташе с все сила, но над него торпедото набираше все по-голяма скорост и увеличаваше дистанцията помежду им. Беше с бойна глава на носа, без Стив отзад и без баласт, можеше да се носи из водата като балистична ракета. Само дето се носеше право към корпуса на моторницата.
Перката на торпедото завихряше водата и Стив не можеше да види много ясно. Но знаеше, че Фоулс се цели към мястото, където маркучите с гориво излизаха от леките алуминиеви резервоари на лодката.
Усети експлозията преди да я чуе.
Ударната вълна смаза гръдния му кош.
Звукът пулсираше в тъпанчетата му с гръмотевична болка.
С ужасна скорост започна да се премята към дъното.
_Кълбета със задника нагоре._ Така би го нарекъл Фоулс, ако беше оживял след експлозията и пожара. Това беше последната мисъл на Стив, преди да се просне на пясъчното дъно и да му причернее пред очите.
Кралицата на драмата
47
— Колко дълго сте работили за „Посейдон“? — попита Виктория.
— Двайсет и три години — отвърна Чарлз Тейлър. Беше солиден мъж около петдесетте, който изглеждаше така, сякаш никога не е излизал от джакузито, камо ли да се е гмуркал до дъното на някой атлантически ров. При директния разпит беше казал, че е „почти невъзможно“ харпун „Посейдон Марк 3000“, задвижван от пневматична струя въздух, да произведе случаен изстрел при зареждане.
— Още две години и ще получите чудесна пенсия.
— Не съм сигурен, че ви разбирам.
— Вие сте лоялен служител, господин Тейлър. Ръководите отдела за качествен контрол на „Посейдон“ и сте издал сертификат за безопасност на „Марк 3000“. Няма ли да ви уволнят, ако се докаже, че е дефектен?
— Протестирам! — Ричард Уадъл се облегна на масата на обвинението, притиснал длани към махагоновия плот. — Адвокатът дава свидетелски показания, а не задава въпроси.
— Приема се — отвърна съдия Федърс. — Госпожице Лорд, давам известна свобода при кръстосания разпит, но вие току-що преминахте границата.
— Съжалявам, Ваша чест — каза Виктория, макар че не съжаляваше и грам. Беше отбелязала точка пред заседателите.
Тя вдигна харпуна — веществено доказателство номер три — с две ръце.
— В указанията за безопасност компанията ви предупреждава, че отворът трябва да сочи настрани от човека, който се опитва да зареди стрела. Явно сте предвиждали, че човек може да се простреля сам.
— О, това го сложиха адвокатите.
Тези проклети адвокати.
— Но никога не са ни предявявали искове — побърза да добави Тейлър.
Един иск щеше да дойде чудничко на защитата, помисли си Виктория. Колективен най-добре. „Всички, които са се правили на шиш кебап е харпун, да си вдигнат ръката.“ Но трябва да играеш с картите, които имаш.
Вратата на съда се отвори със скърцане и майка й се промъкна вътре. Кралицата беше изчезнала преди два дни, последните й думи бяха по-хладни от ледената маргарита, която пиеше тогава. Обяд в мексикански ресторант близо до съда. Виктория работеше над реда, по който щеше да изложи доказателствата си, на една отдалечена маса, когато майка й се понесе към нея с чаша в ръка. Минаваше обяд, но питието не й беше първото за деня. Като пропусна любезностите, Кралицата обвини Виктория, че е „заядлива, предубедена и скучна“, като добави, че не било никак чудно, дето не можела да задържи мъж.
— Замисли ли се поне веднъж за моето щастие? — попита Айрини.
— Реших, че не е необходимо, майко, ти и без това по цял ден мислиш само за това.
— По-студена си от мен, скъпа. Наследила си го от баща си.
— Ако можеше да е тук и да се защити…
— И аз имам право на щастие. — Майка й направи пирует към вратата, розовата памучна пола балон марка „Синтия Стефе“ се усука около хълбоците й.
Кралицата на драмата.
— Успех в съда, скъпа — подхвърли през рамо. — Дори и да не те е грижа за щастието ми, моля те, спечели заради чичо Гриф.
Явно темата за деня беше „щастие“.
Сандалите й „Маноло Бланик“ чаткаха по пода, докато излизаше.
Сега сандалите се бяха върнали. Е, вече бяха други. Предишните — с отворени пръсти, панделка и каишка през глезена — й бяха подарък от Виктория, благодарение на щедростта на клиента на Стив, който крадеше контейнери, предназначени за италианските бутици. Днешните сандали не бяха „Бланик“ и явно бяха нови. Или поне Виктория не ги беше виждала досега. Змийска кожа със сребърни катарами, изрязани отстрани, с деветсантиметрови токчета.
_Къде беше, майко? И защо ти и направените ти от влечуго обувки се върнахте?_
Яд я беше, че си тръгна, сега и че се връща.
Имаше нещо познато в тези змийски сандали. Какво беше? Наистина бяха страхотни, на ярки жълти и червени райета на черен фон.
_Жълти и черни райета! Коралова змия. Моята коралова змия._
— Нещо друго, госпожице Лорд? — попита съдия Федърс.
_По дяволите, не се разсейвай!_
— Само още един въпрос, Ваша чест.
— Добре. Освен ако не са старите тръби, май чувам, че стомасите на съдебните заседатели почнаха да къркорят.
Виктория вдигна харпуна.
— Господин Тейлър, това, че никой не ви е съдил, не означава, че никой не се е пронизвал при зареждането на „Марк 3000“, не е ли така?
— Протестирам! — каза Уадъл.
— Въз основа на какво? — попита съдията.
— Въпросът има три отрицания, ако не и четири.
— Отхвърля се. Мисля, че съдебните заседатели го разбраха.
— Няма как да знам дали някой се е наранявал някога — отвърна Тейлър.
Избягва думата „пронизвал“ и кървавата представа, която предизвиква.
— Значи не можете да изключите възможността при определени обстоятелства „Марк 3000“ да произведе изстрел при зареждане?
Наруши обещанието си, че въпросът ще е само един.
— Не мога да я изключа.
— Нямам повече въпроси, Ваша чест.
— Тогава да обядваме — обяви съдията.
— Трябва да ти разкажа за нас двамата с Грифин — каза Кралицата.
— По средата на процеса сме — отвърна Виктория. — Дай ми отсрочка.
Кралицата настоя и я убеди да излязат на разходка. След десет минути бяха на доковете и точно минаваха покрай една редица рибарски лодки, когато Айрини каза:
— Влюбена съм в Гриф.
— Поздравления.
— Но не бях, докато беше жив баща ти.
— Така ми каза. Онази нощ за пръв път си оправила Гриф. Какво друго е толкова важно, че не може да чака?
— Вчера ходих до Маями и се отбих в банката. До сейфа си. Взех предсмъртното писмо на баща ти.
Виктория спря рязко до камара изпочупени кошове за омари.
— Сега! След всичките тези години трябва да го направиш сега? Защо?
— Не мога да понасям да ме мразиш.
— Моля те, майко. Не мога да се разправям с това сега.
Един рибар, клекнал до лодката си, се обърна да ги погледне. Не се случваше често две добре облечени жени да се карат пред траулера му.
— Знам под какво напрежение си, Принцесо, и Господ ми е свидетел, че искам да спечелиш, но…