— Нищо не знаеш! Не искам да виждам писмото.
— Нямаш избор.
— Вече не съм на дванайсет, майко. Сама взимам решенията си.
Кралицата бръкна в тъмнооранжевата си кожена чанта. Виктория тръгна да си върви веднага щом видя какво излезе от нея. Старовремски хартиен плик с връвчици за връзване.
Кралицата забърза след нея на проклетите си змийски сандали.
— Обожавах баща ти. Никога не съм му изневерявала. С Гриф бяхме само приятели. Партньори за бридж. Харесвахме едни и същи неща. Синатра. Френски филми. Постмодерно изкуство.
— Майко, не ме интересува, разбра ли?
— Никога не съм спала с него.
— Добре, сега го хвърли.
— Баща ти ми изневери.
Виктория се извъртя. Под яркото слънце, в раирания костюм, лицето й пламна, помисли, че може да припадне.
— Лъжкиня!
— Знаех, че така ще кажеш. Затова донесох писмото на Нелсън.
Айрини се опита да й даде плика, но Виктория се дърпаше, все едно е целият в пламъци.
— Сигурно е подправено. Никога не бих ти го простила.
— Не нося фалшиви перли, не използвах хартиени чинии и не подправям предсмъртни писма. Време е да разбереш истината. Баща ти имаше връзка с Филис.
— Филис Грифин?
— Да, с Филис Грифин. Срещаха се тайно през последните няколко месеца.
— Знаех си, че лъжеш.
Жената на чичо Гриф, майката на Джуниър! Самата мисъл беше абсурдна.
— Когато разбрах, казах на баща ти, че искам развод. Молеше ме да му простя, но аз не можех. Удари го на психология. Каза, че не обичал Филис. Било заради напрежението в работата, съдебните разследвания, даже и омразата към Гриф, задето им докарал съдебни проблеми. Предложи да идем на брачна консултация само и само да спасим брака си. Казах му да върви по дяволите. Заплаших, че ще се разведа и ще те взема. Гордостта ми беше наранена и нямаше да му дам друг шанс.
Виктория усети лек бриз. Лодките изскърцаха, закотвени на дока, въздухът беше натежал от развалена риба.
— Дай ми го.
— Така че съм виновна, скъпа. Виновна съм, че бях груба и не исках да простя. Виновна, че бях толкова егоцентрична и не можах да видя колко болен беше баща ти. Самоуби се в нощта след разрива ни.
Писмото беше написано на ръка на бланка на „Грифин-Лорд Кънстръкшън“.
Скъпа моя Айрини,
Не мога да изразя с думи колко дълбоко ви обичам двете с Виктория, но всичко стана прекалено непоносимо. Страхувам се, че компанията ще се срине и не виждам изход. Нараних те дълбоко и нищо, което кажа или направя, не ще поправи стореното зло. Най-много съжалявам, че няма да съм жив да видя жената, в която е съдено да се превърне Виктория.
Моля и двете ви да ми простите.
Нелсън
Над главата й изкряка чайка. Виктория чу звука на дизелов двигател, водата до кърмата на рибарската лодка завря.
— Съжалявам, че не ти казах по-рано — каза Айрини. — Исках да помниш баща си по друг начин. И вероятно донякъде съм се чувствала унизена.
— Защо? — Изведнъж всичко се беше променило. Майка й беше жертвата в брака, а не злодеят. — Татко ти е изневерил, той е решил да се измъкне като страхливец.
— Чувствал е, че има нужда от някой друг. Не е нещо, с което мога да се гордея. През всичките тези години се питах дали ако се бях държала по друг начин, той щеше да е още жив?
— Не можеш да се виниш.
— И аз така си казвах. Но аз бях единствената, която можеше да го спаси. А не го направих. — Тя си взе писмото обратно, скъса го, хвърли парченцата от дока и те запърхаха от бриза като криле на жерави.
Виктория имаше нужда да си прочисти съзнанието. На ъгъла на Саутхард и Дювал слезе от тротоара и налетя на розово такси. Шофьорът наби спирачки, наду клаксона и я напсува на креолски.
Опитваше се да проумее чувствата си. Майка й, която можеше да бъде толкова празноглава и повърхностна, сега беше отишла в другата крайност. Поемаше моралната вина за смъртта на съпруга си. Но какво искаше от себе си? Какво свръхчовешко разбиране и съчувствие си мислеше, че трябва да притежава?
„О, Нелсън, скъпи, не се депресирай! Прощавам ти, че си изчукал най-добрата ми приятелка.“
Не, предателството и срамното увлечение бяха на баща й.
_А писмото, за което толкова копнеех?_
Сега, когато го беше видяла, сега, когато го беше държала в ръцете си, последното нещо, до което се бяха докоснали ръцете му преди да полети като лебед от покрива на небостъргача… писмото нямаше никакво значение.
_Съжаляваш, че не си ме видял как пораствам? Проклет да си! Можеше да си тук!_
Сега, когато знаеше какво се беше случило, истината не й помогна да се почувства свободна. Знанието не й донесе покой, вместо една болка — друга. Какво каза Стив, че му бил казал неговият баща? Че трябвало да внимава, когато обръща камъните. Отдолу може да има змии, а не цветя.
В този момент повече от всякога й се искаше Стив да е тук. Когато мина покрай дървото на моравата пред съда — последното място, на което го беше видяла, — извади мобилния си и набра номера му. Не го вдигна, но тя изслуша цялото съобщение на гласовата поща, само за да чуе гласа му.
По дяволите, Стив! Къде си?
Тъмносиньо алиби
48
Силен женски глас извика нещо в ухото на Стив.
Не можеше да я види, защото очите му бяха залепени. Или поне така ги усещаше. Помъчи се да ги отвори, солена коричка се отчупи от миглите му.
Ох! Гледаше в напичащото слънце. Изведнъж видя отровни пушеци. Горящ бензин, топяща се пластмаса.
— Махни с ръка, ако ме чуваш!
Пак същият глас. Увеличен. Заповеднически.
_Ако съм мъртъв, значи Господ може да се окаже жена. Но слънцето адски пече и кой може да каже дали пък дяволът не е мадама? Та къде ми беше ръката?_
Стив успя да помаха, водата от ръкава на неопреновия костюм се изля върху лицето му. Маската му я нямаше. Нямаше го и един от плавниците. Носеше се, повдигаше се и падаше с всяко полюшване. Модерната жилетка — благодаря ти, Фоулс — беше направена така, че да те държи на повърхността по гръб, ако изпаднеш в безсъзнание.
_Фоулс, къде си?_
— Стойте спокойно, сър. Ще ви приберем след секунда.
Стив надигна глава от водата. Тежеше горе-долу колкото онзи гигантски костур.
Може раят да е гигантски спа център и аз да съм в джакузито. Вероятно там отиват добрите евреи. Останалите ги правят на рибени кюфтета.
Над водата подскачаше лодка, по-малка от катер. Позна червените, бели и сини диагонални райета. Брегова охрана. Най-красивата лодка, която някога беше виждал. Жена в униформа стоеше на перилата с високоговорител в ръка. Най-красивата жена, макар че не можеше да различи нищо от лицето й. Вдигна палци високо.
— Точно така, сър! Не се опитвайте да плувате.
_Да плувам? По-скоро отново ще заспя. В колко часа е масажът ми?_
Долови плис-пляскането на малка жълта надуваема лодка, която се приближаваше към него. Двама мъже с униформи се наведоха и започнаха да дават нареждания. Изглеждаха много млади и пъпчиви, но гласовете им бяха дебели. Доколкото успя да разбере, от него не се искаше да прави нищо. Те щели да го качат на борда. Опита се да каже нещо, но гърлото му дращеше от солената вода и повърна върху спасителите, докато го вдигаха в лодката.
— Още един мъж — изхърка Стив. — Водолаз. Къде е?
— Стойте спокойно, сър.
Изглеждат изключително печени за дванайсетгодишни, лениво си помисли Стив.
Надуваемата лодка се насочи към катера, като минаваше покрай парчетата фибростъкло и алуминий, останали от сигаретата. Гореше бензин, в черно и оранжево. Наблизо, без капитана си, се поклащаше ръждивото старо торпедо. Беше почерняло, но изглеждаше неразрушимо.
Когато наближиха катера, Стив видя още една надуваема лодка във водата. Други двама спасители. Безжизнено тяло — мъж с дънки и окървавена тениска, лежеше по корем на дъното.
_Чери Конклън? Кой друг можеше да бъде?_
С мрежа в ръка един спасител вадеше нещо от водата. Какво беше?