Ръка! От лакътя надолу, ръка в разкъсан неопренов костюм.
Фоулс.
Боже, беше го направил! Беше се пожертвал. Беше унищожил своя „Тирпиц“ и беше спасил живота на Стив. Как се отплаща човек за такова нещо?
Не се отплащаш. Може би даваш клетва да станеш по-добър човек, но дългът си остава неизплатен.
Когато спасителите помогнаха на Стив да се качи по стълбата в голямата лодка, той смътно си спомни, че е загубил нещо. Маската, разбира се. И…
Плочата.
Самопризнанието на Фоулс. Предсмъртното му желание беше да си уреди сметките и да изчисти името на Грифин. Плочата беше тъмносиньото алиби на Грифин и сега лежеше на дъното на тъмносиньото море.
Свиждане
49
Хората в спешното в болница „Фишърмен“ се зарадваха, когато видяха Стив.
Няколко шеги за намаление за постоянните клиенти, няколко предложения да седи далече от водата. Обещаха му да го пуснат след няколко часа наблюдение, когато изследванията и снимките покажат, че всичко е наред.
Лицето на Стив беше червено като сварен рак с призрачни бели контури от маската. Имаше шина на врата, но всичките му движещи части бяха в полуизправност. Скоро докторите и сестрите се пръснаха и малката му кабинка се изпълни с хора с униформи и пистолети на хълбоците. Стив отказа да дава показания, докато някой не подхвана припева на „Опитвам се да споря с урагана“.
— Влизай, папагалска главо — прошепна Стив, когато шериф Раск си провря носа през завесите.
— Джими Бъфет ти праща много здраве. Леле, изглеждаш кат лайно.
— Благодаря, Уилис. Защо не разкараш всички, за да можем да си поговорим.
Раск разгони останалите, придърпа един стол и Стив му разказа всичко, което се беше случило след появата му в Парадайз Кий тази сутрин. Разходката с торпедо, рифа, историята на Фоулс как се прокраднал на борда на „Форс мажор“, как са се сборичкали със Стъбс за харпуна, как е гръмнал и накрая нападението на Конклън с моторницата, изрисувана с пламъци.
— Съвпада — отвърна Раск. — Единият труп е на Честър Лий Конклън. Частите от тялото на мъжа в неопрена е трудно да бъдат идентифицирани, но от това, което казваш, излиза, че трябва да е Фоулс.
— Ами сигаретата? На кого е?
— Регистрирана е на несъществуваща компания на Бахамите. Опитваме се да я проследим, да видим кой плаща годишния данък.
— Намерихте ли нещо на лодката?
— Имаш предвид това, което е останало от нея? От бреговата охрана още ровят из останките. Но намерихме харлито на Конклън. В една марина на южен Матакумбе.
Стив се надигна от възглавницата.
— Прегледахте ли дисагите му? Разпитахте ли хората от марината? Открихте ли къде е бил Конклън?
— Не знам, Стив. Не мога да споделям материали от следствието с цивилни. И то адвокати.
— Казвай. Или ще те издам на кмета, че още гледаш марихуана в задния си двор.
— Че и той си гледа — почеса си мустаците. — В дисагите не намерихме нищо, освен стек „Марлборо“ и фиш.
— За какво?
— Изтекла регистрация.
— Какво не ми казваш, Уилис?
— Няма никаква следа. Фишът е издаден в Джаксънвил. Преди десет дни.
_Джаксънвил? Не можеш да отидеш по-далеч и пак да си във Флорида._
— Бая път — каза Стив. — Имаш ли представа какво е правил там?
Раск повдигна рамене.
— Може да е ходил при приятели или роднини. Разбира се, не е като Маями. — Раск затананика „Всеки има братовчед в Маями“.
Разбира се, Конклън можеше да е ходил на гости, на почивка или на бодисърфинг. Но можеше и да е работил за човека, който го беше наел да изхвърли Стив от пътя и да сплаши Виктория. Стив попита къде е бил издаден фишът и Раск посочи някаква пресечка на Сейн Джоунс Ривъруей Драйв. После Стив му каза, че Фоулс си подписал самопризнание на магнитна плоча, която сега лежеше на дъното на океана.
— Чакай, Стив. Какво самопризнание? Нали каза, че Стъбс се е пронизал случайно, докато са се борили за харпуна?
— Така е. Но Фоулс пое моралната отговорност.
Раск дръпна леко ухото си.
— Това малко мъти водата.
— Истината винаги мъти водата.
— Фоулс каза ли ти за кого е работил?
Стив поклати глава, болезнено движение.
— Само, че и Конклън е работил за него. Трябвало е да принудят Стъбс да приеме предложението на шефа им за един милион долара. Да го хвърлят през борда, ако им откажел.
Раск сниши гласа си.
— Харесва ми самопризнанието. И ще открия кой е шефът им. Но като се замисля, не мога да те оставя да кажеш в съда, че стрелбата е била случайна.
— Защо?
— Защото никога няма да мога да пипна шефа за планирано предумишлено убийство.
— Искаш да излъжа под клетва?
— Само малко да размажеш картинката. Кажи, че Фоулс ти е признал, че е имал заповед от някого да убие Стъбс. Ще ти го доведа веднага щом го хвана.
— Господи! Прескачам правилата тук-таме, но ти искаш да лъжесвидетелствам.
— Понякога трябва да нарушиш закона, за да въздадеш справедливост, Соломон. Никой ли не те е научил на това?
Само баща ми, помисли си Стив, и потъна обратно във възглавницата.
Десет минути след като Раск си тръгна една сестра дойде да каже на Стив, че го пускат.
— Но пак заповядай, чу ли?
Миг по-късно завесата се дръпна и Грифин Джуниър подаде глава. Беше по потник и носеше срязани дънки, но дори през завесите Стив видя как целият контингент от сестри го е зяпнал.
— Стив, дойдох веднага щом разбрах.
— Благодаря, Джуниър. Влизай преди лигите на сестрите да са напълнили подлогите.
Джуниър седна на ръба на леглото.
— Току-що говорих с Тори. Умира от притеснение. Моли да й се обадиш.
_Един положителен обрат днес._
— Донесох ти дрехи — Джуниър му подаде избелели дънки и тениска с яка. — Ако мога да ти помогна с нещо…
— Колата ми е в Парадайз Кий — отвърна Стив.
Джуниър му предложи да го закара дотам; можел да използва мобилния му, за да се обади на Виктория, на баща си и на Боби; щели да му приготвят нещо за обяд, ако искал; колко жалко за Клайв Фоулс…
— Дължа ти извинение, Джуниър.
— За какво?
— Че те обвиних в убийството на Стъбс.
— Няма нищо. Не съм се впрегнал.
— Обикновено внимавам за такива неща, но с теб…
— Стана прекалено лично. Знам.
— Е, съжалявам за това.
— Както вече ти казах, всичко е наред. — Джуниър му пусна една усмивка на момче от корица. — Навлизах ти в територията с Тори. — Тръсна глава така, че един рус кичур падна пред очите му. — И без това между нея и мен нямаше да излезе нищо.
Какво е това? Хвърля кърпата ли?
— Имам нужда от някой, който да пътува с мен. Да следваме слънцето. Да ходим на местата за гмуркане през лятото, в ски курортите през зимата. Тори наистина обича работата си, иска да стане най-добрият адвокат в града. Винаги ще си останем приятели, но просто сме много различни. Докато вие двамата…
Стив се разсмя.
— Да, като кремък и стомана.
— Искрите са хубаво, нещо, нали? Тя наистина те обича.
Каза го толкова спокойно, сякаш се подразбираше. Сякаш всеки глупак можеше да го разбере.
— Тя ли ти каза?
— Не се обиждай, Стив, но разбирам малко повече от жени от теб. И знам, че Тори те обича.
_Супер. Два положителни обрата за днес._
Главоболието му взе да утихва, докато навличаше фланелката на Джуниър и хич не му пукаше, че е един номер по-голяма.
Законите на Соломон
12.
Когато мъж и жена са в пълен синхрон — четат си мислите, разсмиват се взаимно, доставят си радост един на друг, — те са нацелили точката на екстаза и когато са заедно, е… почти толкова хубаво, колкото и когато правят секс.
Защо стават убийства
50
— Боли ли?
— Само като гледам сметката от болницата.
Бяха в хотелската стая на Виктория, Стив се беше излегнал на леглото й. Боби седеше на работната маса, наведен над лаптопа си. Навън беше тъмно и бандата, която свиреше кавъри на Джими Бъфет, дрънкаше песен след песен в патиото.