— Наздраве!
Стив наклони чашата към неговата.
— Заблуда на врага.
Двамата си пийнаха и Хърбърт каза:
— Е, какви са новините от Виктория?
— Съдебните заседатели са се оттеглили в единайсет сутринта.
— Трябваше да си там.
Стив поклати глава и милиони топки заподскачаха между ушите му.
— Делото си е нейно. Не мое.
— Е, и?
— Когато излязат с присъдата, моментът трябва да си е само неин. Заслужава автономия.
— Що за дума е това? „Автономия“?
— На Виктория.
— Така си и помислих — възрастният мъж отпи една голяма глътка от скоча си. — Ще говорим ли или няма?
— Оттеглих иска си, ако затова ме питаш.
— Това го знам.
— Откъде?
— Пинки Любер ми каза.
— Още ли говориш с него?
— Говоря? По дяволите, ще го водя на риба другата седмица.
— Все още не мога да го разбера, татко. Сякаш си забравил какво ти стори.
— Не съм забравил. Простил съм.
— Това нещо от дзен-будизма ли е? Как можеш просто така да продължиш напред?
— Идва с възрастта и опита. И знанието, че всички сме увредена стока.
Стив си позволи да се усмихне. И той беше казал нещо подобно на Виктория. „Всички сме грешни.“ Можеше ли да вдигне летвата пред баща си по-нависоко, отколкото я вдигаше за себе си?
— Не биваше да се ровя в живота ти, татко. Нямах право.
— Както ти казах, от истината може да боли. Сърдиш ли ми се за стореното от мен преди толкова години?
— Не. Вече не.
Хърбърт вдигна чашата си за наздраве.
— Ти си добро дете. Трябва да ти го казвам от време на време.
Стив остави думите да проникнат в съзнанието му и отпи още една глътка. Алкохолът вече му беше замаял главата, а едва отпиваше от чашата. После промълви:
— Излъгах в съда, татко.
Чувстваше се на десет години: „Аз хвърлих топката през прозореца, а не Джанис.“
— За какво говориш?
— За делото на Грифин. Излъгах под клетва.
— Господи!
— Уилис Раск настоя, че ако кажа истината, Грифин ще отърве кожата. Но на Робинсън щеше да му се размине просто ей така.
— Фоулс не е ли застрелял Стъбс?
— Робинсън му е наредил да го застреля. Но Фоулс не го е направил. Стъбс се е прострелял, докато са се борили за харпуна.
— Мили боже!
— Можеш ли да повярваш? Джуниър Грифин е бил прав още от първия ден. Стъбс сам се е прострелял, а Хал Грифин е паднал от стълбата, докато се е опитвал да се качи и да повика помощ.
— Ами вълшебната плоча? Ти ли написа самопризнанието?
— Не, за това не съм излъгал. Фоулс го написа на плочата, защото пое моралната отговорност за смъртта на Стъбс. Приех го като позволение да кажа, че той го е застрелял.
— Голямо извинение, няма що! Добре дошъл в клуба, синко!
— На лъжците ли?
— На „Целта оправдава средствата.“
— Като вас двамата с Пинки ли?
— Като много хора, синко. Не е само бяло и черно. Има хиляди нюанси на сивото.
— Предполагам, че ти дължа извинение.
— За какво? Че си излъгал в съда? Или че ми лазеше по нервите?
— И за двете.
— Забрави го. Всичко свърши.
— Оставяш да ми се размине толкова лесно? Не искаш ли да ми шибнеш поне едно „нали ти казах“?
— По дяволите, не. Искам да си допиеш питието и после да оправиш проклетата сателитна чиния.
Няма връщане назад
54
Сърцето на Виктория биеше стакато и чувстваше как лицето й гори. Хал Грифин стискаше ръката й толкова силно, че чу как кокалчетата й изпукаха.
Когато секретарят се приготви да прочете присъдата, Виктория се уплаши, че може да не я чуе от думкането в гърдите си.
— „Ние, съдебните заседатели, смятаме обвиняемия Харолд Грифин за невинен по обвинението за непредумишлено убийство.“
_Да! Успях! Добре, Стив ми помогна. Но успях. Процес за убийство._
Грифин изпусна дълбока въздишка.
Уадъл накара съдебните заседатели да потвърдят присъдата един по един и те я потвърдиха като честна и справедлива. Съдия Федърс им благодари за изпълнения дълг и каза на Грифин, че е свободен да си върви. Уадъл се ограничи само с едно „Поздравления“ и каза, че щял да повдигне обвинение за убийство срещу Лечестър Робинсън. Шериф Раск й намигна и вдигна палци.
Няколко минути по-късно на моравата отпред я наобиколиха репортери, редовни посетители, дори няколко любопитни туристи. Отговори на въпросите и позира за снимките. Огромен брадат мъж с шорти на цветя й завря микрофон в лицето. Били Уахо, радиоводещ, който сега твърдеше, че бил казал на слушателите си, че Грифин е невинен и Виктория ще го докаже.
Откъсна се от репортерите и Грифин я прегърна веднъж, два пъти, три пъти, после бързо си тръгна. Кралицата го чакаше на летището, двигателите на самолета вече загряваха. Бяха запланували малко празненство. Само двамата, в къщата му в Коста Рика.
Джуниър вдигна Виктория и я завъртя във въздуха, едната й обувка отхвръкна. Той я взе, после коленичи пред нея. Чаровният принц пред Пепеляшка. Тя постави ръка на рамото му, за да се подпре, и пъхна крака си обратно в обувката.
_Сладък си, скъпи ми мускулест Джуниър, но не си моят принц._
И тогава видя Стив да стои от другата страна на улицата, на прага на „Зеления папагал“, с бира в ръка. Нарушаваше закона за пиенето направо от бутилката, хулиган в найлонови шорти и тениска. Махна му да се приближи, да се включи във веселбата, но той поклати глава. Миг по-късно тя се отправи към него.
Разхождаха се по Дювал Стрийт, Виктория се полюшваше на токчетата си и размахваше чанта.
На Стив усещането му беше познато. Не толкова радост, колкото лекота. Първо смазващият товар беше свален, тази свръхтежка отговорност, която носеше адвокат при защитата на клиент, обвинен в убийство. После чувството на изпълнен дълг: държавата с всичките си пари и всичките си лакеи обвинява клиента ти, заклеймява го като убиец, а ти си здравото копеле, което застава на пътеката с кръстосани ръце и казва: „Ще трябва да минете първо през мен.“
Но без биене в гърдите, без триумфални възгласи. По-скоро радостта за другото живо човешко същество, което разчита на теб, както пациент разчита на хирурга си.
— Искаше ми се да чуеш заключителната ми пледоария. — Бузите на Виктория още бяха пламнали от вълнение.
— Уилис каза, че си била приковаваща. И зашеметяваща.
— Изведох основната теза и я набих в главата на съдебните заседатели, както ти си ме учил.
— „Допълнителната стъпка“. Уилис ми каза.
Гласът на Виктория доби интонацията, с която говореше в съда:
— В повечето дела защитата се задоволява да докаже, че съществува основателно съмнение във вината. Но тук предприемаме и една „допълнителна стъпка“. Не само доказахме, че Харолд Грифин е невинен. Но доказахме кой е виновният. Клайв Фоулс е убил Бен Стъбс.
Стив реши да не спори. В крайна сметка думите бяха негови.
— Продължих да им го набивам в главите. Предприехме тази допълнителна стъпка. Предприехме онази допълнителна стъпка. И после ги попитах: „Какво направи обвинението? Обвини най-удобния човек — другия мъж на борда. Обвинението пропусна една стъпка. Пропусна истинския убиец и вкара не когото трябва в съда.“
— Добре казано. Лесно за запомняне. Какво каза за Робинсън?
— „Лечестър Робинсън е човек с висок интелект и големи възможности. Но напълно аморален и покварен. Като развалена скумрия на лунна светлина, блести и в същото време вони.“
— Хитро. Но не го ли използвах аз веднъж.
— Два пъти. Но вместо костур, казах скумрия, за разнообразие.
— Страхотна работа. Браво на теб!
Тя му се усмихна сияйно и заподскача. Ако настроението й се вдигнеше още малко, реши Стив, щеше направо да полети. Минаха покрай една будка за сладолед, ароматът на току-що опечени вафлени фунии се носеше по тротоара. След малко, знаеше го от собствен опит, щеше да я обземе вълчи глад.
— Гладна съм — каза Виктория. — Да обядваме някъде?