Стивън Бруст
Текла
На Стивън Байко, Том Хенехан, Джордж Джаксън, Патрис Лумумба и Р. Т. Риядаса.
Градът: Адриланка, Белия рид.
Столицата и най-големият град на Драгарската империя. Съдържа в себе си всичко, което съставя Империята, но в по-голяма концентрация. Всички дребнави свади в седемнадесетте Велики дома и понякога между тях, тук стават още по-дребнави и по-ожесточени. Господарите на дракони се бият за чест, благородниците на йорич се бият за справедливост, благородниците на джерег се бият за пари, а Господарите на дзур се бият за удоволствие.
Ако при тези свади се наруши закон, пострадалата страна може да потърси правосъдие от Империята, която следи взаимоотношенията между домовете с безпристрастието на лиорн, съдийстващ дуел. Но организацията, съществуваща в ядрото на дома Джерег, действа незаконно. Империята нито желае, нито е в състояние да се наложи над законите и обичаите, управляващи това вътрешно общество. Но понякога тези неписани закони се нарушават.
Тогава за работа се залавям аз. Аз съм убиец.
Пролог
Намерих оракул на три карета надолу по „Кураж“, малко извън моя район. Носеше синьото и бялото на дома Тиаса и работеше в една дупка над една хлебарница — стигаше се по прогнило дървено стълбище между порутени стени, до още по-прогнила врата. Вътре беше… да не ви описвам. Все едно.
Не беше зает, тъй че хвърлих два златни империала на масата и седнах срещу него на едно кекаво осмоъгълно столче като неговото. Изглеждаше попрестарял, сигурно гонеше хиляда и петстотинте.
Мерна с очи двата джерега, кацнали на раменете ми, но предпочете да се направи на безразличен.
— Източняк — каза ми. Каква проницателност. — И джерег. — Тоя направо беше гениален. — С какво мога да ви услужа?
— Наскоро — обясних му — изведнъж спечелих повече мангизи, отколкото съм мечтал някога, че мога да имам. Жена ми иска да й построя замък. Бих могъл да си купя по-висока титла в джерег — сега съм баронет. Или мога да си използвам парите за разширяване на бизнеса. Ако избера последното, рискувам да си имам, хм, проблеми с конкуренцията. Колко сериозни могат да са те? Това ми е въпросът.
Той сложи дясната си ръка на масата, опря брадичката си на нея и забарабани с пръстите на лявата си ръка, без да откъсва очи от мен. Трябваше да ме е познал: колко източняци са се издигнали толкова високо в организацията и обикалят с джереги на раменете?
След като ме погледа достатъчно дълго, за да ме впечатли, оракулът рече:
— Ако се опиташ да разшириш бизнеса си, една могъща организация ще рухне.
Тралала. Наведох се над масата и го плеснах през устата.
„Роуца иска да го изпапа, шефе. Може ли?“
„Може би по-късно, Лойош. Не ми досаждай“.
На тиасата му викам:
— Имам видение с теб — с два счупени крака. Чудя се дали е вярно.
Онзи изломоти нещо за „чувство за хумор“ и затвори очи. След около трийсет секунди видях, че на челото му изби пот. После поклати глава и извади тесте карти, увити в синьо кадифе с инсигниите на дома му. Изстенах. Мразя гадателите на карти.
„Може би иска да поиграе на шерийба“, каза Лойош. Долових смътното псионично ехо от смеха на Роуца.
Оракулът ме погледна извинително и обясни:
— Нищо не хващам.
След като изпълнихме ритуала, взе да ми обяснява оракулските значения, които му разкриваха картите. Като му казах: „Само отговорите, моля“, ме погледна обидено.
Погледа известно време „Планината на промените“ и рече:
— Доколкото мога да разбера, милорд, все едно е. Това, което ще се случи, не зависи от действието, което ще изберете.
И отново ме погледна извинително. Сигурно много я беше упражнявал тази физиономия.
— Това е всичко, което мога да направя.
Страхотно.
— Добре. Задръж рестото.
Трябваше да мине за шега, но не мисля, че я схвана, тъй че сигурно и досега смята, че нямам никакво чувство за хумор.
Слязох по дървените стъпала и излязох на „Кураж“ — широка улица с нагъчкани плътно занаятчийски дюкяни от източната страна и рехаво застроена с малки къщи от западната, поради което изглеждаше малко странно закривена. Някъде по средата на пътя до кантората ми Лойош ме предупреди: „Нещо идва насам, шефе. Прилича ми на мускул“.