Той продължи:
— Стой настрана. Не се бъркай.
Пак кимнах.
— Съгласен ли си? — попита ме той.
— Боя се, че не мога — казах.
Ръката му посегна към дръжката на меча, ей така, много разсеяно, прост сплашващ жест.
— Сигурен ли си?
— Сигурен съм.
— Мога да ти го кажа по-изразително — изсумтя той.
Понеже точно в този момент никак не държах да ми счупят крака, му метнах един нож, отдолу. Това съм го упражнявал много време, понеже е бързо. Не знам някой да е бил нараняван сериозно от нож, хвърлен по този начин, освен самия аз, а пък и с мен беше въпрос на голям късмет. От друга страна, всеки ще трепне.
Докато типът пред мен трепваше, а ножът го удряше с дръжката напред в корема, Лойош връхлетя в лицето на другия. Извадих рапирата си преди Баджинок да се е съвзел и използвах паузата, за да се дръпна така, че никой от двамата да не е зад гърба ми.
Междувременно мечът на Баджинок се озова в ръката му, а в другата се появи кама. Тъкмо влизаше в гард, когато върхът на рапирата ми го промуши в десния крак, над коляното. Той изруга и отстъпи. Влязох му и го посякох по лявата буза, и със същото движение — дълбоко в дясната китка. Той направи още една крачка назад и го нанизах в лявото рамо. Залитна.
Погледнах към другия, който изглеждаше силен и едър. Личеше му, че Лойош го е пернал през лицето. Размахваше дивашки меча си над главата, докато познайникът ми стоеше извън обсега му и му се смееше. Бързо се озърнах към Баджинок и с лявата си ръка напипах нож, нацелих го и много грижливо го метнах към корема на другия. Той изпръхтя, ревна и замахна към мен толкова близо, че чак забърса няколко косъма от ръката ми. Но повече сили не му останаха. Изтърва меча и коленичи насред улицата, преви се и се хвана за корема.
— Добре — казах. — Айде, разкарвайте се. — Много се постарах да прозвучи все едно, че изобщо не съм се задъхал.
Двамата се спогледаха, после онзи с ножа ми в корема му се телепортира. След като изчезна съвсем, Баджинок се надигна и закуца, стиснал с ръка раненото си рамо. Отказах се да се прибирам вкъщи. Лойош продължи да следи Баджинок, докато завивах по улицата.
— Мисля, че е само предупреждение — каза Крейгар.
— Не си ми нужен, за да ми казваш очевидни неща.
— Бих могъл да оспоря това — отвърна той. — Но все едно. Въпросът е колко ще ни притиска.
— Ей за това ми трябваш — рекох.
— Не знам — каза той. — Но ми се струва, че трябва да се подготвим за най-лошото.
Кимнах.
„Ей, шефе!“
„Да?“
„Ще кажеш ли на Коути за това?“
„А? Разбира се, че ще… Аха. Разбирам какво имаш предвид. Когато работите се усложнят, не спират на средата, нали?“
Междувременно Крейгар, изглежда, беше излязъл, тъй че метнах една кама с все сила към стената — онази без мишената. Дупката, която направих, не беше първата, но май беше най-дълбоката.
Когато след няколко часа се прибрах у дома, все още не бях решил, но пък Коути я нямаше. Седнах да я почакам. Гледах да не пия много. Отпуснах се в любимия ми стол, масивно нещо и толкова ръбесто, че ми се налага да го отбягвам, когато съм гол. Доста време се отпусках, докато не започнах да се чудя къде все пак е Коути.
Затворих очи и се съсредоточих за миг.
„Да?“
„Здрасти. Къде си?“
Тя замълча, след което изведнъж се наежи.
„Защо?“
„Защо ли? Защото искам да знам. Какво искаш да кажеш с това «защо»?“
„В Южна Адриланка съм“.
„Да не си в опасност?“
„Не повече от всеки източняк, живеещ в това общество“.
Премълчах отговора от сорта на „о, я стига“ и казах: „Добре. Кога ще се прибереш?“
„Защо?“ — попита тя и какви ли не чепати неща забръмчаха в ума ми. За малко да кажа: „Защото за малко щяха да ме убият днес“. Но нямаше нито да е вярно, нито да е честно. Затова казах: „Нищо“. И прекъснах връзката.
Станах и отидох в кухнята. Напълних едно котле с вода и го сложих на печката, после хвърлих вътре няколко цепеници. Струпах чиниите, които Лойош и Роуца вече бяха облизали, избърсах масата и хвърлих трохите в печката. Взех метла и ометох кухнята, хвърлих в огъня и боклука от пода. После взех сгорещената вода и измих чиниите. Изсуших ги с магийка, понеже не обичам да ги суша ръчно. Когато отворих бюфета да ги прибера, забелязах, че се е позапрашил, затова извадих всичко и забърсах рафтовете с влажен парцал. В тоя момент усетих тревожното шумолене на псионичен контакт, но не беше от Коути, тъй че го пренебрегнах и той скоро заглъхна.
Почистих пода под мивката, после изтрих с парцал целия под. Отидох в дневната, реших, че не ми се търка прах, и седнах на дивана. След няколко минути станах, намерих четка и избърсах рафтовете до вратата, под лакираното дървено куче и стойката с портрета на Коути, после изваяния лиорн, който приличаше на дръглива кранта, ама не беше, както и малко по-голямата стойка с портрета на дядо ми. Без да спирам да говоря на портрета на Коути.