После взех един парцал от кухнята и изтрих масичката, която тя ми беше подарила миналата година. И пак седнах на дивана.
Забелязах, че рогът на лиорна сочи към Коути. Когато е изнервена, най-странни неща могат да й се сторят многозначителни, затова станах и го обърнах, после пак седнах. След миг-два станах и избърсах прахта по ланта, който й бях подарил миналата година и който тя дори не беше настройвала вече дванайсет недели. Отидох до книжния рафт и взех една книга със стихове на Уинт. Погледах я и я върнах на мястото й, защото реших, че не ми се бори със заплетените му фрази. Взех една на Бингя и реших, че е прекалено потискаща. С Тортури или Латрол изобщо не си направих труда. И сам можех да съм плитък или умен; не са ми нужни те за това. Сверих се по Глобуса, после по вътрешния си часовник — и двата ми казаха, че все още няма да мога да заспя. „Ей, Лойош“.
„Да, шефе?“
„Искаш ли да видим някое представление?“
„От кой тип?“
„Все едно“.
„Що не?“
Отидох пеш до Кийроновия кръг, вместо да се телепортирам, понеже не исках да пристигна с разстроен стомах. Разходката беше дълга, но ми се отрази добре. Избрах някакъв театър, без да поглеждам заглавието, веднага щом разбрах, че представлението започва веднага. Мисля, че беше нещо историческо, от времето на един западащ феникс, за да могат да използват всичките костюми, натрупани в гардеробната от продукциите през последните петдесет години. След петнайсетина минути почнах да се надявам, че някой ще се опита да ми среже кесията. Хвърлих поглед зад себе си и видях възрастна двойка текли, похарчили сигурно спестяванията си за цяла година. Отказах се от идеята.
Излязох в края на първо действие. Лойош не възрази. Смяташе, че актьора, играещ Пълководеца, не бива да го пускат извън Северен хълм. Станеше ли въпрос за театър, Лойош си беше истински сноб. Каза: „Пълководеца трябва да е дракон, шефе. Драконите тъпчат, не клинчат. А и три пъти за малко щеше да се спъне в меча си. А когато трябваше уж да настоява за повече войска, все едно че се молеше…“
„Кой беше Пълководеца?“
„О, няма значение“.
Крачех към къщи бавно, с надеждата, че някой ще ми направи нещо, за да мога да му отвърна с нещо, но всичко в Адриланка беше спокойно. В един момент някой ме приближи, сякаш се канеше да ме дръпне за наметалото, и аз се подготвих да действам, но се оказа, че е много, много стар, най-вероятно орка, изпаднал под влиянието на нещо. Преди да си е отворил устата го попитах дали няма някой петак в повече. Той ме погледна сконфузено, тъй че го потупах по рамото и продължих.
Щом се прибрахме, окачих наметалото, свалих си ботушите и надникнах в спалнята. Коути се беше прибрала и заспала. Роуца отдъхваше в нишата си.
Застанах над Коути — надявах се, че ще се събуди и ще ме види, че я гледам, и ще ме попита какво става, пък аз ще мога да й развихря скандала, а тя ще се извини и всичко ще е наред. Стоях така сигурно десет минути и сигурно щях да стоя още, ако Лойош не беше с мен. Не казва нищо в такива моменти, но ме кара да се осъзная, когато постоя потънал в самосъжалението си повече от десет минути наведнъж, затова се съблякох и се пъхнах в леглото до Коути. Тя не се събуди. След много, много време заспах и аз.
Будя се бавно.
О, не винаги. Помня два пъти, когато се събудих от крясъка на Лойош в ума ми и се озовах във вихъра на лют бой. Един или два пъти съм се будил много лошо и за малко съм се разминавал с нещастни събития, но това е рядко. Обикновено между събуждането и спането остава време, което, като го погледнеш после, ти се струва, че е било часове. Това е когато съм стиснал възглавницата и се чудя дали наистина ми се става. После се обръщам, зяпвам в тавана и мислите за това, което ще правя през деня, започват да църцорят в главата ми. Точно това е същинското ми събуждане. Опитвал съм се да организирам живота си така, че да има защо да се събуждам всеки ден. Днес ще ида в източняшкия район на пазарите за подправки. Днес ще сключа договора за новия бардак. Днес ще посетя Черен замък да инспектирам охраната на Мороулан и да си побъбря с Алийра. Днес ще проверя еди-кой си тип и ще потвърдя, че посещава любовницата си през ден. Такива неща.
Когато се събудих на следващата сутрин, разбрах, че съм замесен от по-добро тесто, отколкото си мислех, защото станах от леглото, без да имам нито една причина да го правя. Нито една проклета причина. Коути беше станала, но не знаех дали си е вкъщи, или не; никоя от тези мисли не ми даваше особен импулс да видя света извън стаята ми. Бизнесът ми си вървеше сам; нямах задължения. Единственото интересно нещо в живота ми беше историята зад онзи, който беше убил източняка, а и това беше заради Коути, на която, изглежда, й беше все едно.