Но се домъкнах до кухнята и сложих вода да се топли. Коути се оказа в дневната, четеше таблоид. Сложих водата и отидох в банята, където използвах нощното гърне, след което го почистих с магия. Чистичко. Ефикасно. Досущ като драгар. Обръснах се със студена вода. Дядо ми се бръснеше със студена вода (преди да си пусне брада), защото според него това помагало по-добре да понасяш зимите. На мен ми звучеше глупаво, но го правя от уважение към него. Сдъвках зъбна пръчица, изтрих венците си и си оплакнах устата. Междувременно водата за банята ми се беше стоплила. Изкъпах се, избърсах се, почистих банята, облякох се и излях мръсната вода. Пляс. Постоях и погледах как образува локвички и вадички по уличката. Често съм се чудил защо някой не се опита да разгадае бъдещето на някой по изхвърлената вода от банята. Погледнах наляво и видях, че земята под задния чардак на съседката ми е суха. Ха! Пак бях станал по-рано от нея. Е, още една малка победа.
Влязох в дневната и седнах в стола си, с лице към дивана. Зърнах едно заглавие на таблоида, който четеше Коути. Гласеше: „Поискано е разследване“ и продължаваше на четири реда с големи черни букви, и не беше всичко. Тя го остави на дивана и ме погледна.
— Направо ме вбесяваш — казах.
Тя отвърна:
— Знам. Да излезем ли да хапнем?
Кимнах. Не знам защо, но като че ли с нея не можем да обсъждаме нещата вкъщи. Отидохме до любимата ни дупка с клава, с Лойош и Роуца на раменете ми, и пренебрегнах стягането и гърчовете в стомаха си, колкото да мога да си поръчам три-четири яйца и да изпия клавата с много малко мед. Коути си поръча чай.
После каза:
— Добре. И защо те вбесявам? — Което прилича на нанасяне на първата рана, за да вкараш противника си в отбрана.
Така че рекох:
— Защо не ми каза къде си?
— А ти защо искаше да знаеш? — Каза го с много лека усмивка, след като и двамата осъзнахме какво правим.
— А защо да не искам? — При което и двамата се ухилихме и макар и за малко, ми стана по-добре.
Тя поклати глава и каза:
— Когато попита къде съм и кога ще се върна, ми прозвуча все едно, че искаш да одобриш или да не одобриш.
Усетих, че главата ми се люшна назад.
— Това са глупости! Просто исках да знам къде си.
Тя ме изгледа с яд.
— Добре, значи съм глупава. Това все още не ти дава право да…
— По дяволите, не казах, че си глупава, и го знаеш. Обвиняваш ме, че…
— Не те обвинявам за нищо. Казах как го почувствах.
— Да, но като казваш, че си го почувствала така, намекваш, че…
— Това е тъпо.
Което ми предостави възможността да кажа: „Добре, значи аз съм тъп“, но размислих. Вместо това отвърнах:
— Виж, нито тогава, нито никога не съм се опитвал да диктувам действията ти. Върнах се вкъщи, нямаше те…
— О, и за първи път ли се случва това?
— Да — отвърнах, макар и двамата да знаехме, че не е вярно, но думата ми дойде преди да съм я спрял. Ъгълчето на устната й се изви нагоре, а веждата над него се смъкна надолу — едно от любимите ми неща, които прави Коути. — Добре. Но се разтревожих за теб.
— За мен? Или се уплаши, че съм се замесила в нещо, което не одобряваш?
— Вече знам, че си се замесила в нещо, което не одобрявам.
— Защо не го одобряваш?
— Защото е глупаво, първо на първо. Как петима източняци и един текла ще „премахнат деспотизма“ на една империя? И…
— Има още. Това е само върхът на айсберга.
Спрях се.
— Какво е „айсберг“?
— Ами… Не знам. Разбираш какво имам предвид.
— Мда. Работата е, че дори не наближава управлението на текла. Бих могъл да разбера нещо такова, ако текла бяха близо до върха на Цикъла, но не са. Сега са феникс, после ще са драконите, ако още сме живи, когато Цикълът се завърти. Текла не са дори в началото. И второ на второ, какво му е толкова лошото на това, което имаме сега? Разбира се, не е съвършено, но двамата живеем съвсем добре и сме си го направили сами. Говориш ми да се откажем от кариерите си, от начина си на живот и всичко останало. И за какво? За да може една пасмина отрепки да се правят на важни…
— Внимавай.
Спрях по средата на речта си.
— Добре. Извинявай. Но отговорих ли на въпросите ти?
Тя помълча дълго. Храната дойде и я изядохме, без да си кажем нито дума. Когато оставихме трохите за Лойош и Роуца, Коути каза:
— Владимир, винаги сме били съгласни никога да не се удряме по слабите места, нали?