— Не говорим за въстание на текла. Не говорим за управление на текла. Говорим за премахването на самия Цикъл.
— Ейдрон го е опитал веднъж, ако случайно си забравила. Унищожил е цял град и е предизвикал междуцарствие, продължило повече от две столетия, и въпреки това нищо не се е получило.
— Ние не се занимаваме с предимперско чародейство, нито с каквато и да било магика. Вършим го със силата на масите — онези, у които е истинската сила.
Премълчах мнението си за това коя е истинската сила и у кого е. Казах само:
— Не мога да позволя да те убият, Коути. Просто не мога.
— Най-добрият начин да ме защитиш е като се присъединиш към нас. Можем да използваме…
— Думи. Само думи.
— Да — каза Коути. — Думи, от умовете и сърцата на мислещите същества. Няма по-могъща сила на света, нито по-добро оръжие, след като се приложат.
— Красиво. Но не мога да го приема.
— Длъжен си. Или ще трябва да му се противопоставиш.
Не отговорих. Мислех. Нищо повече не си казахме, но преди да излезем от закусвалнята вече знаех какво трябва да направя. На Коути нямаше да й хареса.
Нито на мен.
4.
Само в случай, че още не ви е станало ясно, вървенето пеш до източняшкия район отнема цели два часа. Започваше да ми писва. А може би не. Сега като си мисля за тази история, можех да съм се телепортирал за три секунди, след което да изкарам петнайсет-двайсет минути в повръщане или в съжаление, че не мога да повърна. Затова предполагам, че може би съм предпочел да си загубя времето в ходене и мислене. Но помня, че си помислих, че общо взето прекарвам твърде много време в тегели от квартала на Малаковия кръг до Южна Адриланка.
Но най-после стигнах. Застанах на прага, който вече си имаше завеса. Съобразих да не чукам и не ми се блъскаше по стената, затова извиках:
— Има ли някой?
Чуха се стъпки, завесата се дръпна и видях приятелчето си Грегъри. Шерил беше зад него, гледаше ме. Не можах да разбера дали в стаята има и други. След като пред мен стоеше Грегъри, го избутах настрана и рекох:
— Кели да е тъдява?
— Току-що се върна — отвърна ми Шерил. Почувствах се леко объркан. В стаята нямаше други. В един ъгъл бяха струпани таблоиди — същият брой, който беше чела Коути.
— Защо искаш да го видиш? — попита Грегъри.
— Каня се да оставя цялото си земно богатство на най-големия идиот, който мога да намеря, и исках да го поразпитам, за да се уверя, че отговаря на условието. Но след като срещнах теб, не виждам смисъл да търся повече.
Изгледа ме с яд. Шерил се изсмя, а Грегъри се изчерви.
Тогава Кели дръпна завесата и се появи. Този път го огледах по-внимателно. Наистина беше доста едър, както и нисък, но не знам защо ми се щеше да го нарека по-скоро топчест, отколкото дебел. Симпатяга, донякъде. Челото му беше плоско и създаваше впечатлението, че главата му е голяма. Косата му беше подстригана много късо, малко повече от сантиметър, и нямаше никакви петна. Очите му бяха в две положения — или присвити, или примижали, и имаше много изразителна уста, сигурно заради тлъстините около нея. Хрумна ми, че е един от онези хора, които могат от весели изведнъж да стават много злобни; като Светулката например.
— Така. Хайде — каза той, след което се обърна и закрачи към дъното на жилището. Не ми остана никакъв избор, освен да го последвам. Зачудих се дали не ми го прави нарочно тоя номер.
Задната стая се оказа душна и миришеше на дим от лула, въпреки че Кели нямаше зъби на пушач. Всъщност той сигурно нямаше никакъв порок. Освен преяждането, да речем. Срам, че беше източняк. Драгарите могат да използват магия, за да махат излишната тлъстина; източняците обикновено се убиват, докато опитват. В стаята беше пълно с рафтове с подвързани в кожа книги, с черни или кафяви подвързии. Не можех да прочета всички заглавия, но авторът на една се оказа Падрайк Кели.
Той ми посочи с глава един груб дървен стол и седна на друг, зад паянтовото писалище. Посочих книгата и казах:
— Вие ли сте я написали?
Той погледна сочещия ми пръст.
— Да.
— За какво е?
— Историята на въстанието от двеста и двайсета.
— Къде е било това?
Кели ме изгледа внимателно, сякаш да се увери, че не се шегувам, и отвърна:
— Тук, в Южна Адриланка.
— О. — Окашлях се. — И поезия ли четете?
— Да.
Въздъхнах наум. Не исках да го започвам още с влизането, но и не виждах за какво друго можехме да говорим. И каква полза? Рекох: