— Коути ми поразказа това-онова за заниманията ви. — Той кимна, изчакваше. — Не ми харесва — казах и очите му се присвиха. — Никак не съм доволен, че Коути е намесена. — Той продължаваше да ме гледа, без да казва нищо.
Отпуснах се в стола и кръстосах крака.
— Както и да е. Не аз ръководя живота й. Щом иска да си губи времето по този начин, нищо не мога да направя. — Замълчах, изчаквайки го да подхвърли някое междуметие. След като не го направи, казах: — Това, което ме притеснява, е тая работа с класовете по четене — това го е правил Франц, нали?
— И това, както и други неща — отвърна той със стиснати устни.
— Е, добре, значи предлагам ви сделка. Аз ще открия кой е убил Франц и защо, ако вие зарежете тези класове или намерите някой друг, който да ги води.
Той не откъсваше очи от мен.
— А ако не?
Почнах да се дразня, може би защото ме караше да се чувствам неловко, а това не го обичам. Стиснах зъби и овладях желанието си да му кажа какво мисля за него. Накрая заявих:
— Не ме принуждавайте да ви заплашвам. Не обичам да заплашвам хората.
Той се надвеси над бюрото с очи, по-стеснени от обикновено, стегнал плътно устни.
— Идвате тук веднага след смъртта на човек, който стана мъченик на…
— Спестете ми това.
— Мълчете! Казах „мъченик“, и го казвам сериозно. Той се бореше за онова, в което вярваше, и затова го убиха.
Изгледа ме много твърдо за миг, след което продължи с малко по-мек тон, но все пак рязък:
— Зная с какво се прехранвате. Не можете дори да разберете колко дълбоко сте затънали.
Пипнах дръжката на една от камите си, но не я извадих.
— Прав сте — рекох. — Не разбирам дълбочините, в които съм затъвал. И би било наистина глупаво точно вие да ми го казвате.
— Не ми казвайте кое е глупаво и кое — не. Вие не сте в състояние да съдите за това, нито за нищо, извън опита си в малкия си личен свят. На вас дори не ви хрумва, че може да има нещо лошо в това да продавате смърт все едно, че е стока като всяка друга.
— Не. Не ми хрумва. И ако случайно сте свършили…
— Но не става въпрос само за вас. Помислете над това, лорд Убиецо: колко от това, което върши всеки, е нещо, което би го вършил доброволно, ако не му се налагаше? Приемате го, без да мислите или да го оспорвате, нали? Докато източняците и текла са принудени да продават половината си деца, за да изхранят останалата половина. Смятате, че това не се случва, или просто отказвате да го видите?
Поклати глава. Видях, че е стиснал зъби, а очите му бяха толкова свити, че бях изненадан как може да вижда.
— Това, което вършите… човечеството едва ли може да падне по-ниско. Не знам дали го правите, защото нямате друг избор, или защото сте толкова извратен, че ви харесва, но все едно. В тази сграда ще намерите мъже и жени, които могат да се гордеят с това, което правят, защото знаят, че така ще донесат едно по-добро бъдеще. А вие, с вашата лъжлива, цинична хитрост не само отказвате да го видите, но се опитвате да ни наставлявате какво да правим и какво — не. Нямаме време за вас и за вашите сделки. А заплахите ви изобщо не ни впечатляват.
Замълча, може би за да види дали ще кажа нещо. Не казах.
— Вървете си.
Станах и излязох.
„Разликата между печеленето и губенето е в това дали ти се иска да се прибереш вкъщи“.
„Не е зле, шефе. Е, къде отиваме?“
„Не знам“.
„Можем да се върнем при Херт, да му се изплюем в супата и да видим какво ще каже“.
Не мислех, че е много умно.
Все още беше следобед и гъмжилото из района на източняците беше пълно. На всеки няколко пресечки имаше пазар и всеки беше различен. Този тук беше жълт, оранжев и червен, и зелен, със зеленчуци, които миришеха на прясно, и с тихо жужене. Следващият беше бял и розов, и миришеше на месо, повечето от което все още добро, и беше по-тих, така че човек можеше дори да чуе вятъра, шумящ в ухото. Третият беше предимно за платове и най-шумният, защото никой не може да се пазари като търговеца на платове, с крясъците, ревовете и молбите. При това като че ли не се уморяваха. Мен нещата ме уморяваха. Много неща ме уморяваха. Уморявах се да ходя в замъка на Мороулан, за да проверявам охраната му, капаните и алармите. Уморявах се да говоря с подопечните си с кодове, които през повечето време дори аз не разбирах. Уморявах се да се стряскам и да се потя, щом видя униформата на стражата феникс. Уморяваше ме да се държат с мен презрително от другите домове затова, че съм джерег, и от джерегите затова, че съм източняк. И вече започвах да се уморявам всеки път, щом помислех за Коути, от това стягане в гръбнака вместо топлото, отпускащо, светло чувство, което имах доскоро.