„Трябва да намериш отговор, шефе“.
„Знам. Просто съм уморен“.
„Тогава пробвай нещо друго“.
„Да“.
Открих, че съм обикалял около района, близо до който живееше дядо ми, което не можеше да е случайно, въпреки че изглеждаше точно така. Влязох през входа и звънчетата дръпнаха. Звъняха весело. Даже малко ми поолекна, щом прекрачих прага. Звънчета. Вещер със звънчета на вратата!
Той седеше до масата си и пишеше или рисуваше нещо с гъше перо върху голям къс пергамент. Беше стар, но много здрав. Едър мъж. Ако Кели беше топчест, то дядо беше солиден. Главата му беше почти съвсем плешива, така че отразяваше светлината на малките лампи в дюкяна. Вдигна очи, щом чу звънчетата, и ме посрещна с широката усмивка на редките си зъби.
— Владимир!
— Здрасти, Ноиш-па.
Прегърнахме се и той ме целуна по бузата. Лойош отлетя от рамото ми на една лавица, докато привършим с поздравите, после прелетя на ръката на Ноиш-па да го почешат по брадичката. Неговият познайник, едър рунтав котарак, казваше се Амбрус, скочи в скута ми и завря носа си в мен. Презапознахме се. Ноиш-па окачи една малка табелка на връвта, която държеше звънците, и ми махна към задната стая. Миришеше на билков чай и взе да ми става още по-добре.
Дядо наля и цъкна с език, когато си сложих мед. Отпих. Розова пъпка.
— Е, как е внукът ми?
— Горе-долу, бих казал, Ноиш-па.
— Само горе-долу?
Кимнах.
— Имаш проблем.
— Да. Сложно е.
— Простите неща изобщо не са проблеми, Владимир. Някои прости неща са тъжни, но изобщо не са проблеми.
— Да.
— Е, как започна проблемът ти?
— Как започна ли? Някой си Франц беше убит.
— А! Да. Ужасно.
Изгледах го.
— Знаеш ли за това?
— Всички говорят.
— Тъй ли?
— Ами, тези хора, неговите… каква е думата? Елвтарсок?
— Приятели? Съратници?
— Е, тия хора са навсякъде и говорят за това.
— Разбирам.
— Но ти, Владимир? Ти не си от тези хора, нали?
Поклатих глава.
— Коути е с тях.
Той въздъхна.
— Влад, Влад, Влад. Глупост е това. Ако дойде революция, разбира се, че ще я подкрепим. Но да кривнеш от пътя си така е все едно да си сложиш главата на дръвника.
— Кога е идвала революция?
— А? В двеста двайсет и първа.
— О. Да. Разбира се.
— Да. Тогава се бихме, понеже нямаше как, но някои не могат да го забравят и си мислят, че трябва винаги да се бием.
— Какво знаеш за тези хора? — попитах.
— О, чувам това-онова. Водачът им, този Кели, казват, че бил борец.
— Борец ли? Бияч?
— Не, не. Искам да кажа, че не се предава, така чувам. И стават все повече, да знаеш. Помня, че чух за тях преди няколко години, когато направиха шествие с двайсет души, а сега имат хиляди.
— Защо хората отиват при тях?
— О, винаги се намират недоволни. Пък и тук имаше много насилие; побоища и обири и казват, че стражата на феникс не искала да ги спре. А и някои домовладелци вдигат наемите, защото някои от къщите им са изгорели, а хората и от това са недоволни.
— Но всичко това няма нищо общо с Коути. Ние дори не живеем тук.
Той поклати глава и пак цъкна.
— Глупост е, глупост.
— Какво мога да направя? — попитах го.
Той сви рамене.
— Баба ти правеше неща, които не ми харесваха, Владимир. Нищо не може да се направи. Може пък да загуби интерес. — После се намръщи. — Не, едва ли. Коути не губи интерес, когато се заинтересува от нещо. Но виж, животът й си е неин, не е твой.
— Но, Ноиш-па, точно за това става дума. За нейния живот. Някой е убил тоя Франц и сега Коути прави същото, което е правил той. Щом иска да си губи времето с тези хора и да вдига свади по улиците, или каквото там правят, чудесно, но ако я убият, няма да го понеса. Но не мога да я спра, защото ще ме напусне.
Той отново се намръщи и кимна.
— Опитвал ли си нещо?
— Да. Опитах се да поговоря на Кели, но това не доведе до нищо.
— Знаеш ли кой е този, дето е убил Франц?
— Да. Знам кой е.
— И защо?
Замълчах.
— Виж, това не знам.
— Тогава трябва да го разбереш. Може би ще откриеш, че в края на краищата нямаш причина да се тревожиш. Ако има, навярно ще намериш начин да го решиш без риск за жена ти.
„Жена ти“, каза. Този път не „Коути“, а „жена ти“, Ето как мислеше за нас. Като семейство. Всичко беше в семейството, а ние бяхме единственото семейство, което си имаше. Изведнъж ми хрумна, че може би е разочарован от мен; не смятам, че одобряваше убийците, но аз бях семейството му, и толкова.
— Какво мислиш за моята работа, Ноиш-па?
Той поклати глава.
— Това, което правиш, е ужасно. Не е добре за мъж да преживява с убийства. Уязвява те.