— Добре. — Съжалих, че попитах. — Благодаря ти, Ноиш-па. Вече трябва да си тръгвам.
— Радвам се, че се видяхме, Владимир.
Прегърнах го, прибрах Лойош и излязох от дюкяна. Пътят до моята част на града беше дълъг, но все още не ми се телепортираше.
Когато вечерта Коути се прибра, си киснех краката.
— Какво ти е? — попита тя.
— Краката ме болят.
Тя ми отвърна с полуусмивка.
— Кой знае защо, това не ме изненадва. Въпросът ми всъщност беше защо те болят краката?
— Много ходя напоследък.
Тя седна срещу мен и се протегна. Носеше широки сиви панталони с висока талия, с широк черен колан, сив елек и черно яке. Наметалото си беше окачила в антрето.
— Къде по-точно?
— В източняшкия район, предимно.
Тя извърна глава леко настрана, едно от любимите ми нейни движения. Така очите й изглеждаха огромни и невероятно красиви на финото лице със съвършено изваяните скули.
— И защо?
— Ходих да видя Кели.
Очите й се разшириха.
— Защо?
— Обясних му, че трябва да се погрижи да не правиш нищо, което би могло да те изложи на опасност. Намекнах, че ще го убия, ако не го направи.
Любопитното изражение се смени с неверие, после — с гняв.
— Наистина ли го направи?
— Ами да.
— Не ми изглеждаш много изнервен, че ми го казваш.
— Благодаря ти.
— А Кели какво ти каза?
— Каза, че като човешко същество се класирам някъде между сухо говно и гнил боклук.
Погледна ме изненадано. Не ядосано, изненадано.
— Той е казал това?
— Не с толкова много думи. Но почти.
— Хм.
— Радвам се, че това грубо оскърбление на съпруга ти те изпълва с такова справедливо възмущение.
— Хм.
— Опитваш се да решиш дали е бил прав ли?
— О, не. Знам, че е прав. Просто се чудех как точно го е казал.
— Коути… — започнах и млъкнах, защото гласът ми секна.
Тя се приближи, седна до мен и сложи ръка на крака ми.
— Извинявай. Не го мислех сериозно и не биваше да се шегувам с това. Знам, че той греши. Но не трябваше да го правиш.
— Знам — отвърнах почти шепнешком.
Помълчахме малко. После тя каза:
— Сега какво ще правиш?
— Мисля, че ще почакам, докато ми минат краката. После ще изляза и ще убия някого.
Тя ме изгледа.
— Сериозно?
— Да? Не. Не съм сигурен. Наполовина, предполагам.
— Трудно ти е. Съжалявам.
Кимнах.
— Ще става още по-трудно.
— Да.
— Съжалявам, че не мога да ти помогна.
— Вече го направи. Щеше да направиш повече, ако можеше.
Тя кимна. След това нямаше какво повече да си кажем, затова поседяхме още малко. После се прибрахме в спалнята и спахме.
Бях в кабинета си рано на следващата сутрин, с Лойош и Роуца. Пуснах ги през прозореца, за да може Лойош да продължи да развежда Роуца. Всъщност той постепенно я учеше как се влиза и излиза по разните места из града. При това му харесваше. Зачудих се как се връзва това с един брак — единият да обучава другия. При тия двамата също можеше да се окаже обтегнато — Лойош беше учителят, но при джерегите командва женската.
„Ей, Лойош…“
„Не е твоя проклета работа, шефе!“
Е, не беше съвсем честно; самият той си вреше носа в моя брак. Освен това имах правото да знам, ако се окажех зрител на някой още по-евтин театър от този, който сам заформях. Но не настоях.
Докато се върнат, около два часа по-късно, вече знаех какво ще направя. Получих един адрес от Крейгар, заедно с мръсния му поглед за това, че не казвам за какво ми е. Лойош и Роуца кацнаха на раменете ми, слязох по стъпалата и — на улицата.
Долен Кийрон, близо до Малаковия кръг, е най-широката улица в тази част на града и е пълна с гостилници, леко отдръпнати от платното, и вдадени навътре пазари и хотели, някои от които — с дребен бизнес вътре. Всичкият дребен бизнес беше мой. Долен Кийрон ме отведе на югозапад. Постепенно се стесняваше и жилищата по него ставаха все повече. Повечето някога са били боядисани в зелено, но сега изглеждаха мръсно-сиви. Тръгнах по тясната уличка Улор.
По-нататък Улор малко се разширява и някъде там свих по Медникарска улица, различна от Медникарския булевард близо до кантората ми, или от Медникарска улица на изток, или Медникарска улица още по на изток или други, които не знам. След няколко крачки завих наляво и влязох в една съвсем прилична гостилница, с дълги маси от излъскано дърво и дълги пейки. Намерих гостилничаря и казах:
— Имате ли стая за частни гости?
Отвърна ми с половин уста, че имал, макар че физиономията му намекваше, че обикновено не се мърси с присъствието на източняк.
— Аз съм Влад — казах. — Кажи на Баджинок, че съм тук.
Той кимна и извика един слуга да отнесе съобщението. Забелязах къде трябва да е задната стая и влязох. Беше празна. Останах доволен, че е с истинска врата. Затворих и седнах, с гръб към вратата (Лойош наблюдаваше), на една от пейките до маса, по-къс вариант на онези в главния салон. Зачудих се колко ли хора ще доведе Баджинок. Ако се окажеха повече от един, нямаше да стане. Но пък можеше да не доведе нито един. Реших, че шансовете ми са добри.