След малко вратата се отвори и Баджинок влезе с друг джерег, когото не бях виждал. Станах, преди да са успели да седнат.
— Добро утро — поздравих. — Надявам се, че не съм ви притеснил.
Баджинок се навъси леко и попита рязко:
— К’во?
— Кратко и ясно. Харесва ми. — Лойош изсъска, което той може би прие за съгласие.
— Какво искаш?
— Помислих си, че бихме могли да продължим дискусията си.
Джерегът, дошъл с Баджинок, разкърши рамене и се почеса по корема. Баджинок отри ръце в наметалото си. Аз проверих токата на наметалото си с една ръка и забърсах косата си с другата. За тях не знаех, но всички мои оръжия бяха готови.
— Ако имаш нещо за казване, казвай — рече той.
— Искам да знам защо Херт е пожелал смъртта на онзи източняк.
— Лягай мъртъв, мустак — каза Баджинок.
Махнах с дясната ръка все едно, че се канех да кажа нещо важно. Предполагам, че в известен смисъл си беше така. Жестът произведе кама, която се заби точно под брадичката на непознатия и в главата му. Той се преви, залитна към мен и се свлече на пода. Докато падаше, бях извадил от наметалото си друга кама и държах върха й точно пред лявото око на Баджинок.
— В мига, в който в тази стая се появи някой, или отвори вратата, или дори ми се стори, че си в псионичен контакт с някого, ще те убия — казах му кротко.
— Добре — съгласи се той.
— Смятах, че може би ще искаш да ми разкажеш някои неща за Херт и защо е пожелал източнякът да бъде убит.
Без да движи главата си, той хвърли поглед към трупа. После отново го вдигна към върха на камата.
— Знаеш ли, бих могъл.
— Хубаво — отвърнах весело.
— Нещо против да седна?
— Не. Давай.
Седна, аз пък се преместих зад него и опрях острието в тила му.
— Това ще те убие, знаеш ли? — изсумтя той.
— Всички все ще умрем някога. А ние, източняците, бездруго не живеем дълго. Разбира се, това е сериозно основание човек да не бърза, предполагам. Което ни връща на въпроса за Франц, — Усилих натиска в тила му. Усетих, че трепна. Останах нащрек срещу всеки евентуален опит да се телепортира. С повече бързина, можех да го убия преди да е духнал.
— Да. Франц — каза той. — Беше член на някаква група…
— Това го знам.
— Добре. Тогава нямам много за разправяяе.
Отново притиснах острието във врата му.
— Опитай. Специално него ли ти казаха да убиеш, или просто някой член на групата?
— Дадоха ми името му.
— Имате ли данни какво правят тези хора?
— Херт има.
— Това го знам, идиот. Питам ти ли си тоя, дето ги следи?
— Не.
— Кой е?
— Казва се Нат.
— Къде мога да го намеря?
— Ще ме убиеш ли?
— Не, ако продължиш да говориш.
— Живее над една килимарска улица на запад, малко на север от източняшкия район. Улица „Сенчесто дърво“, номер четири.
— Добре — казах. — Смяташ ли да кажеш на Херт за този разговор?
— Да.
— Ще трябва да му разкажеш какво си ми казал.
— Така той проявява разбиране.
— В такъв случай ми трябва добра причина да те оставя жив.
— Каза, че ще ме оставиш.
— Да, това е добра причина. Трябва ми друга.
— Ти си труп, нали знаеш.
— Знам.
— Един безчестен мъртвец.
— Просто съм в лошо настроение. Обикновено съм честен мъртвец. Питай когото щеш.
— Окей. Ще си държа устата затворена за един час.
— Ти би ли си спазил думата за някой, който те е излъгал?
Той поразмисли малко и каза:
— Да.
— Херт трябва да е много разбран човек.
— Да. Освен когато убиват хората му. Това изобщо не го разбира.
— Добре — казах. — Можеш да си ходиш.
Стана без повече думи и излезе. Прибрах камата, оставих другата в трупа и излязох в главния салон. Гостилничарят изобщо не ме погледна. Излязох на улицата и поех към кантората си. Усещах напрежението на Лойош, докато се мъчеше да надникне на всеки завой и във всяка задна уличка, край която минавахме.
„Не трябваше да убиваш другия, шефе“.
„Ако не го бях убил, Баджинок нямаше да ме вземе на сериозно. А и не съм сигурен, че щях да мога да удържа и двамата“.
„Сега Херт ще иска главата ти“
„Да“.
„Не можеш да помогнеш на Коути, ако си мъртъв“.
„Знам“.
„Тогава защо?“
„Млъкни“.
Дори и аз не смятах, че това е кой знае какъв отговор.