5.
Телепортирах се до едно място, което познавах в квартала на Нат, тъй че да не загубя нищо от единия час на Баджинок. След което загубих цели петнайсет минути, докато стомахът ми се съвземе от телепорта.
Улица „Сенчесто дърво“ трябваше да е старо име. Пъновете от двете страни на улицата бяха малко, а хотелите и къщите бяха доста отдръпнати от грубата каменна настилка на самата улица, широка колкото Долен Кийрон. Ширината показваше, че районът някога е бил с много дюкяни и пазари, а по-късно се е превърнал в една от по-хубавите зони на града. Вероятно преди Междуцарствието обаче. Сега клонеше леко към упадък.
Номер четири се оказа точно в средата, между номер петнайсет и номер шест. Беше къща от кафяв камък, висока два етажа, с две жилища в нея. На това отдолу, на вратата, имаше груба рисунка на криота. Качих се по дървените стъпала и те изобщо не изскърцаха. Впечатлих се.
На вратата горе имаше стилизиран джерег, всечен в метална плочка над символа за „барон“. „Достатъчно тих ли бях, Лойош?“
„Така мисля, шефе“.
„Добре“.
Огледах магиите на вратата, след това ги проверих още веднъж. Много по-муден съм, когато не съм тръгнал непременно да убивам някого, но пък не е нужно да си прекалено муден. Вратата не криеше изненади. Самото дърво беше достатъчно тънко, за да се оправя с него. Пуснах Маготрепача да падне в лявата ми ръка, вдишах дълбоко два пъти, след което плеснах дървото със златната верига и в същото време го изритах с десния си крак. Вратата зейна и влязох.
Оказа се, че е сам. Това означаваше, че е възможно Баджинок наистина да е спазил думата си. Седеше на ниско канапе и четеше същия таблоид, който беше чела Коути. Затръшнах вратата с ритник и бързо взех трите крачки към него, като междувременно извадих рапирата. Той стана и ме зяпна ококорено. Не направи никакво усилие да извади оръжие. Възможно беше да не е боец, но щеше да е глупаво да разчитам на това. Вдигнах върха на оръжието пред лявото му око и казах:
— Добър ден. Ти трябва да си Нат.
Той ме гледаше с широко отворени очи, затаил дъх.
— Е?
Кимна.
Дръпнах му същата реч като на Баджинок — за това да не прави опит да бяга или да търси помощ. Изглежда, я намери за убедителна. Накрая казах:
— Сега да седнем и да си побъбрим.
Той отново кимна. Беше или много уплашен, или добър артист. Казах:
— Преди няколко дни беше убит един източняк, Франц.
Пак кимна.
— Херт го е поръчал.
Пак.
— Ти си го посочил на Херт — казах.
Очите му се разшириха и той поклати леко глава.
— Ти си — казах. — Защо?
— Не съм…
— Не ме интересува дали ти си предложил убийството, или не. Искам да знам какво си казал на Херт за Франц. Казвай бързо, без да мислиш. Ако остана с впечатление, че ме лъжеш, ще те убия.
Устата му се размърда беззвучно, а когато заговори, гласът му излезе на хленч.
— Не знам. Аз само… — Спря, колкото да се окашля. — Аз само му казах за тях. За всички. Казах с какво се занимават.
— И Херт искаше да научи имена?
— Отначало не. Но преди няколко недели ми каза да му докладвам за всички източняци — имената им, какво правят, всичко.
— И ти разполагаше с всичко това?
Той кимна за стотен път.
— Защо?
— Тук съм почти от година. Херт чу слухове за тази група и ме прати да ги проверя. Следях ги.
— Разбирам. И после ти казва да му дадеш имената, а преди две недели Франц е убит.
Кимна.
— Добре, но защо е искал някой да бъде убит и защо точно Франц?
— Не знам.
— Предположи.
— Създаваха неприятности. Намесиха се в бизнеса. Винаги са пречили, знаете ли? И почнаха да дават уроци по четене. Когато източняците… — Млъкна и ме погледна.
— Продължавай.
Той преглътна.
— Когато източняците станат много умни, ами… това пречи на бизнеса. Но може да е имало нещо, преди да дойда тук. Херт е предпазлив, нали разбирате? Не би ми казал повече, отколкото се налага.
— А Франц?
— Той просто беше един от тях.
— А Кели?
— Той не правеше нищо особено, доколкото виждах.
Въздържах се да коментирам зрението му.
„Шефе“.
„Кажи, Лойош“.
„Часът ти изтича“.
„Благодаря“.
Казах на глас:
— Добре. Можеш да живееш.
Стори ми се облекчен. Обърнах се, излязох и тръгнах по късите задни улички колкото можех по-бързо. Не забелязах преследвачи.
„Е, какво мислиш, Лойош?“
„Искал е просто да убие един от тях, а Франц е бил най-подходящият избор“.
„Да, и аз смятам така. Защо е искал да убие един от тях?“
„Не знам“.
„Е, а какво знаеш?“
„Шефе, имаш ли поне представа в каква беля се забърка?“