„Да“.
„Тъкмо се чудех. Не знам какво да правя сега, шефе. Близо сме до източняшкия район, ако нещо ти трябва там“.
Запътих се натам. Мислех. Каква трябваше да е следващата стъпка? Трябваше да разбера дали Херт ще продължава да ги гони, или е постигнал вече това, което се е надявал да постигне. Ако не се канеше да вреди повече на тези хора, можех да се отпусна и да се тревожа само как да опазя себе си.
Улицата, на която се намирах, се задъни неочаквано, тъй че трябваше да се върна, докато намеря една, която ми беше позната. Над мен се издигаха високи мрачни сгради без прозорци, като злоради зелени и жълти гиганти, с тераси, които понякога се срещаха от двете страни и затулваха гледката ми към оранжево-червеното небе.
После, на една пряка на име „Две лози“, къщите станаха по-стари, по-светли и по-малки, а улицата се разшири и се озовах в източняшкия район. Миришеше като на село, със сено, крави и тор, а на улицата продаваха мляко. С разширяването й вятърът стана по-остър, вдигаше вихрушки пепел, хвърляше я в очите ми и щипеше лицето ми.
Улицата се виеше и други, по-малки се вливаха в нея и се отделяха, и тогава зърнах Шерил и Пареш, застанали на един ъгъл — държаха същия проклет таблоид и приканваха околните минувачи. Отидох при тях. Пареш ми кимна хладно и ми обърна гръб. Усмивката на Шерил беше малко по-дружелюбна, но и тя ми обърна гръб, когато я приближиха двама млади източняци, хванати за ръце. Чух я, че казва нещо за събаряне на Империума, но те само поклатиха глави и продължиха по пътя си.
— За мен забранено ли е тук? — попитах.
Шерил поклати глава. Пареш се обърна и каза:
— Съвсем не. Искаш ли да си купиш един брой?
Отвърнах, че не искам. Не изглеждаше изненадан. Отново ми обърна гръб. Постоях така няколко секунди, докато осъзная, че изглеждам глупаво, като стоя, и че ще изглеждам още по-глупаво, ако си тръгна. Обърнах се към Шерил.
— Ще поговориш ли с мен, ако ти купя паница клава?
— Не мога — отвърна ми тя. — Откакто убиха Франц, не работим сами.
Прехапах език, щом ми хрумнаха няколко реплики за „работата“, и се сетих.
„Е, Лойош?“
„О, разбира се, шефе. Защо не?“
Казах на Шерил:
— Лойош може да се позадържи тук.
Тя ме погледна изненадано и се обърна към Пареш. Той пък погледна Лойош, кимна и каза:
— Защо не?
Така Лойош остана да му набиват в главата революционни догми, а аз заведох Шерил в една източняшка дупка за клава от другата страна на улицата. Оказа се дълга, тясна и по-тъмна, отколкото ми харесва, освен когато искам да убия някого; всичко беше от дърво и в изненадващо добро състояние, предвид всичко наоколо. Отидохме в дъното и седнах с гръб към стената. Всъщност това не е най-добрата позиция за защита, но в този случай ми помогна да се чувствам малко по-добре.
Бях обещал да й купя паница клава, но всъщност дойде в стъклена чаша. Опарих си ръката, щом я пипнах първия път, оставих я, плиснах малко на масата и си изгорих крака. Сложих малко сметана да се охлади, което не помогна много, защото сметаната я поднасяха гореща. На вкус беше добра обаче.
Очите на Шерил бяха широки и светлосини, с много малки лунички около тях.
— Знаеш ли какво правя в момента? — попитах я.
— Не точно — отвърна тя. По устните й пробяга лека усмивка. Изведнъж ми хрумна, че може би си мисли, че искам да пофлиртувам с нея. После ми хрумна, че може би и аз го искам. Определено беше привлекателна и в нея имаше някаква невинност, която ми се стори възбуждаща. Но не. Не и сега.
— Опитвам се да разбера защо беше убит Франц, а след това ще направя каквото трябва, за да съм сигурен, че Коути няма да пострада — казах.
Усмивката й почти не трепна, но тя поклати глава.
— Франц беше убит, защото ги плашим.
Хрумнаха ми няколко много резки отговора, но ги премълчах. Казах само:
— Кой се плаши от вас?
— Империумът.
— Той не беше убит от властите.
— Може би не пряко, но…
— Беше убит от един джерег на име Херт. Херт не убива хора за Империума. Много е зает с това Империумът да не разбере, че убива хора.
— Може и така да изглежда…
— Добре, добре. Така доникъде няма да стигнем.
Тя сви рамене и усмивката вече беше изчезнала. От друга страна, не изглеждаше ядосана, така че си струваше да се продължи. Рекох:
— Какво вършеше той, в частност, че да застраши един джерег, който се мъчи да печели пари, в частност?
Тя помълча известно време и накрая отвърна:
— Не знам. Продаваше вестници, също като мен, и говореше на събрания, също като мен, и даваше уроци по четене, по революция, също като мен.
— Чакай. И ти ли даваш уроци?
— Всички го правим.