Пръчките ме погледна и извърна очи. Мисля, че видях как промърмори нещо неприлично.
„По дяволите, шефе! Какво ти стана?“
— Добре — каза Крейгар. — Светулка, помогни ми да го изправим. Хвани оттам. — Усетих Лойош, стиснал рамото ми. Вдигнаха ме на крака. — Давай — каза Крейгар.
„Шефе? Не можеш ли да…“
Обръщане в червата, огромна дезориентация и световъртеж, и светът се преобърна в черепа ми.
„… отговориш?“
Повърнах на земята пред къщи. Държаха ме, а Пръчките, който държеше вързопа с вещите ми, стоеше наблизо.
— Приберете го вътре — каза Крейгар. Опитаха се да ми помогнат да вървя, но коленете ми поддадоха и за малко да падна.
„Шефе?“
Отново се опитаха, но със същия резултат.
— Така никога няма да го качим по стъпалата — каза Крейгар.
— Ще оставя тия неща вътре и… не, чакай. — Пръчките изчезна за миг от погледа ми и го чух да говори тихо с някого. Чух думите „пиян“ и „бардак“, и като че ли му отговори детски глас. После се върна без вързопа, хвана ме за краката и ме внесоха в къщата.
Горе на стълбището Пръчките пусна краката ми и почука. Чух някакво дете да казва:
— Тези ще ги оставя тук. — Шумолене и детето продължи: — Не, ще ги отнеса. — И тихите стъпки заглъхнаха. След като изчака някой да отговори на чукането, Пръчките отвори вратата и ме завлякоха вътре.
— Сега какво? — попита Светулката.
Долових едва скритото отвращение в гласа на Крейгар.
— Сега мисля, че трябва да го почистим и… Коути!
— Лойош ми каза веднага да се прибера вкъщи. Какво… Влад?
— Трябва да се почисти и да се сложи да легне, мисля.
— Добре ли си, Влад?
Лойош отлетя от рамото ми. Вероятно при Коути, но точно тогава гледах в другата посока, тъй че не мога да кажа със сигурност. Коути помълча малко, след което каза:
— Отнесете го в банята. Оттук. — Сякаш й беше трудно да запази гласа си спокоен.
След малко по мен течеше гореща вода, а ръцете на Коути бяха нежни. Разбрах, че някъде там съм се подмокрил, както и че съм повърнал по гърдите и корема си. Крейгар влезе и двамата с Коути ме изправиха и подсушиха, после ме отнесоха до леглото и ме оставиха там. Лойош, вече притихнал, седна до мен с глава на бузата ми. Роуца драскаше по таблата на леглото вляво от мен.
От другата стая успях да чуя гласа на Коути да казва:
— Благодаря ти, Крейгар.
— Благодари на Лойош — отвърна Крейгар. После гласовете им затихнаха и известно време чувах само глухо мърморене.
След това външната врата се затвори и чух как Коути отиде в банята, чух и шума на водата в мивката. След малко тя се върна в спалнята и сложи на челото ми влажен парцал. Постави Маготрепач на лявата ми китка и ме зави с одеяла. Отпуснах се под завивките и зачаках да умра.
Беше смешно. Винаги съм се чудил какви ли ще са последните ми мисли, стига да ми остане време да ги помисля. Оказа се, че последните ми мисли бяха как мисля за последните си мисли. Това беше смешно. Изкисках се, някъде много вътре в себе си, там, където не мога да бъда наранен. Ако Алийра беше права за прераждането, навярно следващият ми живот щеше да е по-добър. Не. Знаех, че Алийра беше права. Следващият ми живот вероятно нямаше да е по-добър от този. Е, не знам. Може би човек научава нещо всеки живот. Какво бях научил през този свой живот? Че винаги става въпрос за добрите срещу лошите и че никога не можеш да отличиш добрите от лошите, тъй че се примиряваш с избиването на лошите. Всички сме от лошите. Не. Лойош не е от лошите. Коути не е… ами… о, каква полза? Трябва само да…
С известна изненада осъзнах, че още съм жив. Тогава ми хрумна, че всъщност може би няма да умра. Усетих, че сърцето ми забърза. Възможно ли беше? Тогава у мен започна да се промъква някакво усещане, което може да се нарече само „реалност“, и разбрах, че ще живея. Все още не можех да го приема емоционално — всъщност не го вярвах, — но по някакъв начин го знаех. Посегнах за камата в десния ми ръкав, но я нямаше. Тогава си спомних, че съм гол. Надигнах глава и видях вързопа с дрехите и оръжията ми, със стърчащата от него дръжка на рапирата, в ъгъла, и разбрах, че не мога да я достигна. Усетих Маготрепача около лявата си китка. Щеше ли да свърши работа? Как? Трудно можех да се самоудуша. Навярно щях да мога да се халосам с него по главата.
Измъкнах лявата си ръка изпод завивката и се вгледах в златната верижка. Когато я намерих, Сетра Лавоуд ме посъветва да й измисля име. Беше уклончива, когато я попитах защо. Сега я гледах съсредоточено, увита на лявата ми китка, плътно, но без да се впива. Оставих лявата си ръка да падне на леглото и тя се разви и падна в дланта ми. Вдигнах я и тя се изпъна, и застана насред въздуха, навита на кълбо като готова за атака йенди. Щом раздвижих ръката си, останалата част от веригата не помръдна, сякаш другият й край се беше залепил в празното пространство, на трийсет сантиметра над мен.